Hogwarts School of Witchcraft and Wizard
Заповядайте в един невероятен свят изпълнен с магия и вълшебство. Форум за малки и големи направен по неповторимите книги на Дж.К.Роулинг,а именно "Хари Потър".Гмурнете се в света на магьосниците и се присъединете към нас за новата учебна година в "Хогуортс".А при кой ли ще отиде купата на домовете...предстои да разберем.

Hogwarts School of Witchcraft and Wizard RPG forum BG
 
ИндексТърсенеПотребителиПотребителски групиРегистрирайте сеВходВлез като PR
Гласувайте за нас :)
BGtop
Вход
Потребител:
Парола:
Искам да влизам автоматично с всяко посещение: 
:: Забравих си паролата!
Latest topics
Точки на домовете
- 320
- 1340
- 1280
- 780

Кой е онлайн?
Общо онлайн са 3 потребители: 0 Регистрирани, 0 Скрити и 3 Гости

Нула

Най-много потребители онлайн: 71, на Сря Яну 01, 2014 8:05 pm
Statistics
Имаме 423 регистрирани потребители
Най-новият потребител е Sandwich

Нашите потребители са написали 22434 мнения in 1533 subjects

Share | 
 

 Welcome to Camp Half-Blood [РП на тема Боговете на Олимп]

Предишната тема Следващата тема Go down 
АвторСъобщение
Екатерина Дейвидс-Муур
Момичето на Димка (Екатерина Дейвидс-Муур)
Момичето на Димка (Екатерина Дейвидс-Муур)
avatar

Профил
ПисанеЗаглавие: Welcome to Camp Half-Blood [РП на тема Боговете на Олимп]    Чет Ное 06, 2014 8:22 pm



Мегара и Алексия Соул, преди около година в Лагера.


Слънцето се надигна мързеливо, а Мегара излезе от хижата на Хермес. Бе взела лъкът си и няколко стрели, целта и бе да потренира. Бе будна от часове и мислеше, за всичко и за нищо конкретно.
Може да бе все още рано, но лагерът кипеше от живот. Няколко сатири се разхождаха наоколо, а нимфите седяха на близката поляна и си говореха, подмятаха погледи на сатирите и се кикотеха.
Мег погледна към езерото и се усмихна. Наслади се на гледката на огряната от слънчевите лъчи вода и отново пое към своята дестинация - мишените. Радваше се, че вече може да погледне водата без да изпитва страх, но и дума не ставаше да влезе в нея, никакви океани, морета или езера за нея. Не, не и не.
Извади една от стрелите, пое си дълбоко въздух, затвори очи за миг и после я изстреля. Повечето хора смятаха, че е важно да улучиш средата, но реално погледнато бе важно - или поне за Мег - да улучиш мястото, което си си набелязал. И тя успя. На това се базираше нейната тренировка. И докато слънцето се надигаше, а вятърът подухваше приятно и поляните се пълнеха, тя стреляше и стреляше, после взимаше стрелите си и пак отново.
- Мег. - някой я повика. Бе едно момче от нейната хижа, но бе пълноправен син на Хермес. Както винаги се усмихваше глуповато, а русите му коси бяха огрени от слънцето. - Викат те в голямата къща.
- Сега пък какво... - тя премигна объркано, но не каза нищо повече освен едно смънкано "благодаря" и се зае да събира стрелите си. След което се затича към голямата къща където на верандата я чакаха Хирон и господин Ди, които както винаги играеха карти. - Разбрах, че сте ме викали...
- Да, Мег. Имаме ново попълнение в лагера. Бих желал ти да се погрижиш за нея.  Да я разведеш наоколо, да и обясниш как стоят нещата тук, да я запознаеш с някого другиго. Да и намериш място в хижата на Хермес и...мисля, че си наясно с процедурата. - каза Хирон, а господин Ди просто въздъхна тежко докато наливаше вино в кристала чаша. Но както червенината докосна дъното на чашата моментално се превърна във вода. Мег сви устни за да не каже нещо и просто кимна към кентавъра.
- Разбира се. Е къде е тя? - изрече малко несигурно "тя" и се заоглежда наоколо сякаш бяха скрили момичето под масата или някой стол. Хирон се подсмихна.
- Намини следобед, тя ще бъде тук и тогава ще я разведеш. - и с тези думи се ухили още повече и показа картите си на бога на виното, господин Ди от своя страна направи физиономия докато отпи от кенчето кола което се бе появило пред него. Чак сега Мег осъзна, че те имат за компания двама сатири, единия от които гледаше кенчето с разширени от апетит очи и дъвчеше една от картите сякаш беше жалък заместител на вкусната кутийка в ръцете на директора на лагера.
- И Мегара... - започна господин Ди, а момичето трепна. Много малко хора си позволяваха да я наричат така, а тя самата позволяваше само на един. - Внимавай с това момиче. Дръж си езика зад зъбите за повечето нещо.
- Да...разбирам. - нямаше намерение да му казва "господарю" или дори "господине" макар това да бе някакъв знак на уважение, но за бога...Дионис и бе...брат по някаква извратена линия!? - Сега мога ли да вървя?
Просто махване на ръката на господин Ди я отпрати, тя направи физиономия, но се обърна и тръгна по голямата зелена поляна, всъщност наоколо всичко бе в зеленина и тя затова обичаше това място. Бе прелестно, помнеше колко бе скептична за идването си тук, но сега го обожаваше. Лагера на нечистокръвните се бе превърнал в неин дом, макар и реално погледнато мястото и да не бе тук.
Върна се в хижата на Хермес, остави лъка и стрелите си там, нещо което доста пулобогове не биха направили. Все пак не случайно повечето от обитателите на тази хижа, признати и непризнати все повтаряха с усмивки на лица, че Хермес е покровител и на крадците. Но всички те бяха готови да застанат един до друг при опасност и да се подкрепят. Независимо от колко време са заедно и дали се познават добре или не. Бяха една от най - задружните хижи и може би най - веселата. Но за сметка на това точно в тази хижа цареше тотален хаос. Нищо никога не си бе на мястото освен може би покрива и стените, за сега. Хижата се пълнеше все повече и повече с всеки изминал ден, това не бе добре. Но нямаше какво да се прави, Хермес приемаха всички с отворени обятия и правеха каквото могат. Но тази им добрина ги караше да губят щом дойдеше време да бъдат огледани хижите. И докато Афродита дори парфюмираха своята, а Арес бутаха всичко по шкафовете за привиден външен вид, при Хермес дори шкафовете не стигаха за да скрият всичко.
- Ей Хермес. - провикна се Мег. - Ще имаме нов човек така, че...разчистете някое местенце на пода става ли? И нека намерим за момичето принадлежности...колкото да оцелее в началото.
И веднага няколко души се втурнаха из стаята. Мег помогна за разчистването на едно местенце на пода където веднага бе поставен спален чувал и една чантичка с принадлежности от магазина на лагера. А Мег бе сигурна, че никой няма да ги докосне, затова напусна спокойно хижата, но остави върху спалния чувал една от стрелите си. Един вид предупреждение за останалите от Хермес. Доста от децата идваха в тази хижа и после я напускаха за да отидат в някоя от другите, а тя...тя беше от години в нея и нямаше никога да я смени, бе убедена в това и хич не съжаляваше. Не искаше да е сред децата на Атина, не искаше и да е в студената хижа на Зевс, поне на нея и изглеждаше студена, а децата на Атина винаги я гледаха странно затова не искаше да е при тях...хижата на Хермес бе нейното убежище.
Докато почиваше един от пегасите камбаната за обяд би. Мег набързо се погрижи за животинката, даде и храна и отиде да се измие и преоблече. Миришеше на кон от главата до петите, затова и си взе един бърз душ и стигна точно навреме в столовата. Хората вече сядаха по масите си, само едно момиче стърчеше над останалите.
"Аха", помисли си Мегара. На челото на момичето просто пишеше "новак", а аромата на новия се излъчваше от нея...макар и да се долавяше още нещо. Хората я гледаха странно, а тя явно не знаеше къде да седне. Затова и дъщерята на Зевс се озова след миг до нея с усмивка на лице.
- Здравей. - и тогава осъзна, че момичето и е познато по някакъв начин. - Аз съм Мег, от хижата на Хермес....онази малката, забутаната и пълната с какви ли не индивиди. А това е нашата маса.
Тя посочи голямата маса на която се гъчкаха доста хора, докато другите маси бяха доста празни. Мег се усмихна извинително и наклони глава на една страна, от което косата и която бе вързала на опашка - какво винаги я носеше - се люшна на една страна. Обърна се с гръб към момичето и се огледа дали ще успее да намери място за тях двете.
- Ще се намери ли място за нас? - попита като се опита да надвика тълпата. И така точно в края на пейката се освободи местенце на което щяха да се поберат. - Ние вече ти намерихме място в хижата, но знай, че и там положението е същото...Хермес приютяват всички нови. Докато божествения им родител не ги признае..., а той може и да не го направи, но това не трябва да те притеснява. Може да сме много, но гарантирам ти сме най - добрата хижа.
От всички страни на масата се чу по едно "да" и "Така е". Няма спор, Хермес си бяха Хермес, независимо дали бяха деца на смия бог или на някой от другите. Всички те бяха едно семейство малко или много.




Proud to be a Ravenclaw:
 
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Анеля Денвърли.
Рейвънклоу
Рейвънклоу
avatar

Профил
ПисанеЗаглавие: Re: Welcome to Camp Half-Blood [РП на тема Боговете на Олимп]    Чет Ное 06, 2014 9:20 pm

Не можеше ли всички да са малко по-гостоприемни? Това че татко бе най-жестокият и страшен сред Боговете да не би да значеше, че и аз съм такава? Едва се сдържах да не извикам в лицата им, че и техните божествени родители са също толкова откачени колкото моя. Беше в гените на Боговете, предполагам. Бях сто процента сигурна, че са предали тези си черти и на нас. Може би затова сред нас имаше повече герои отколкото сред смъртните- просто бяхме толкова луди, че не познавахме граници. Не се съмнявайте в думите ми. Не ви ли дадох доказателство за това съвсем наскоро, че за нас няма невъзможно и сме пълни откачалки, когато се измъкнах от минотавър благодарение на откраднато куче и леопардово палто?
Пристигнах в лагера заедно с Фавий, невероятният малко шантав сатир, който ме спаси. Мисля, че и той мислеше мен за шантава. Все пак малко прекалих с въпросите и се държах съвсем свободно и без притеснения, което определено стряскаше хората, защото очевидно щом съм дъщеря на Хадес трябва да съм мрачна, да крещя на всички и направо да ръмжа от яд постоянно.
Фавий ме докара до лагера, но после изведнъж изчезна. Каза, че някой го вика, но не разбрах кой и какво става. Май щях доста да му се муся, когато го срещнех пак-надявам се да е скоро, че ме е оставил сама насред всички тези непознати герои. 
Обикалях сама и привличах внимание без да правя нищо необичайно и да си отварям устата. Всички се обръщаха към мен и ме зяпаха, докато просто си стоях на пейка и оглеждах лагера от там. Дори когато отидох в баните, за да се измия доколкото мога и да се поосвежа, момичетата, които също бяха там, не бяха по-дискретни от останалите навън. Все още не бях получила други дрехи, нито пък хавлия, затова просто се поосвежих на чешмите, вързах косата си на висока конска опашка и щом излязох дочух, че е станало време за обяд. Доколкото знаех там щях да разбера какво да правя,къде да отида и се надявах и на малко нови дрехи и възможност за топъл душ. Подозрително присвих очи към голямата тълпа в далечината, запътваща се дружно към столовата. Почувствах се по-слаба с тях, отколкото се чувствах при всичките онези чудовища. Това ме стресна малко, защото аз не се плашех лесно, нито пък се изнервях. Може би толкова голяма тълпа от хора, които определено не ме харесваха и ме избягваха, ми идваше в повече след цяла седмица бягство и оцеляване. Имах нужда от почивка... и приятел. Къде беше Фавий, когато ми трябваше? Въздъхнах и сведох глава надолу, защото чух как коремът ми силно изкъркори. Да, бях забравила колко съм гладна. Не бях яла от доста време, макар че то и това предното не се броеше за добър обяд. Имах огромна нужда от обилна пълна с витамини храна, която да ми върне енергията и да задоволи зверския ми глад. Завъртях очи и като поспорих бързо със себе си установих, че храната е по-важна и последвах тълпата, като се движех възможно най-бавно. Докато стигна столовата и си взема храна другите вече бяха насядали по масите си. С оранжевите си тениски и задружни разговори ме накараха да се закова по средата между масите и да се колебая къде изобщо мога да седна. Откроявах се от тях изключително много с късия си черен потник и дантелени презрамки, тъмно сините леко надрани дънки и кожен колан, а за прекрасните ми кубинки можеха само да ми завиждат. 
Внезапно до мен изникна едно момиче, високо, с мургава кожа и тъмна вързана на опашка коса. Сините му очи искряха весело. Забелязах, че имаше татуировка, която наполовина се виждаше от тениската. Заприлича ми на тризъбец. Да не беше някоя скрита щерка на Посейдон? Усмихна ми се име поздрави. Изглеждаше ми някак позната. Сякаш ми се беше усмихвала и преди. Представи ми се. Казваше се Мег и беше от хижата на Хермес. Кимнах й и се усмихнах нервно. Покани ме на тяхната маса, която бе извънредно претъпкана. Направиха ни място, настанихме се и тя ми обясни, че ще отседна в тяхната хижа, докато не ме признае божественият ми родител. Били ми направили вече място...
Чакай какво?! Да ме признае божественият ми родител? Я пак? Сдържах изненадата си и последвах Мег към масата им, докато вътрешно бях напълно втрещена. Защо трябваше да ме признава? На всички им бе ясно, че съм дете на Хадес. Нали така, нали затова ме избягваха? Аз самата знаех, че съм на Хадес, защото лично го наричах татко и си играех в двореца му като малка, а като по-голяма му изпращах коледни подаръци. И освен това ние си приличахме не само по външен вид, а и по характер. Сериозно ли някой се съмняваше в родството ни?
Тръснах глава и разкарах тези мисли, независимо колко ме дерзаеше въпросът. Време беше и аз да кажа нещо.
-Здрасти. Аз съм Алексия Соул, приятно ми е. - кимнах на Мег и после с усмивка обходих всички на масата.
И тогава погледът ми беше привлечен от храната. Не се сдържах и посегнах към най-близкия поднос до мен. Взех си шепа варени картофи, малко пилешко филе, сипах си от зелената салата и си налях чаша сок. Усещах, че почти всички ме наблюдават как нетърпеливо пълня порцелановата чиния пред себе си, но не ми пукаше. Исках да се наям като хората най-сетне. Все пак не посегнах към хляба и по-мазните храни, защото от две-три години бях решила да се храня възможно най-здравословно и така и правех. Здравословните храни можеха и да са вкусни и ме караха да се чувствам по-добре, защото ми носеха нужните витамини и енергия, без да ме затормозяват с излишни калории. Отпих от портокаловия си сок и около минута просто хапвах, боцках си от картофите и се наслаждавах колко вкусна се оказа храната тук. 
Най-сетне оставих вилицата за момент и вдигнах глава към бъдещите си съквартиранти. Обърнах се към Мег, с която смятах да водя разговор. Тя ме гледаше и изглеждаше развеселена. Май всички се забавляваха с мен.  Преглътнах един от картофите и след като отново пийнах от чашата си, се усмихнах невинно и обясних:
-Съжалявам, просто не съм яла както трябва от дни. Карам на един сандвич вече доста време. - свих рамене и се усмихнах някак разсеяно. Фавий ми бе купил и кока-кола. Колко мило момче. Така де, сатир. Премигнах бързо, усетих се и добавих: - Да стигнеш до лагера не било лесно, а?
Засмях се и после въпросът, който предизвика едно от вметванията на Мег, ме загложди, затова аз продължих да говоря. За миг оставих хапването на заден план и със сериозен тон се обърнах към Мег. Май трябваше да я светна как стоят нещата с мен. Може би имаше остаряла информация. Нямаше нужда да чакам никакво признаване. Аз си знаех коя съм и си исках собствена хижа, която да е посветена на моя баща. Не че имах нещо против усмихнатите разнообразни момчета и момичета на Хермес, просто не знаех дали ще изтърпя несигурното и малкото лично пространство. Да си временен посетител на една хижа, като всички чакат да се изнесеш и да си намериш мястото, едва ли бе особено забавно, поне така ми се струваше. Не бе за мен. Аз се нуждаех от точно определено място и лично пространство, защото иначе се изнервях от присъствието на много хора във всеки един момент, особено ако се месеха в работите ми. Вярно, че всички тук, особено Мег, изглеждаха много приятни хора, все пак нямаше нужда да спа до леглата им сред всевъзможни чужди вещи, в чужда пижама.
-Благодаря ви за гостоприемството, но мисля, че няма нужда. Имате някаква грешка. - заобяснявах се аз, гледайки ги настойчиво. - Няма защо да чакам признание. Аз знам кой е божественият ми родител. Мислех, че и на вас ми е ясно. Все пак всички ме гледат все едно съм особено опасно и рядко срещано същество, което е дошло, за да им се кара. - засмях се и поклатих развеселено глава. Колко ли силно страхопочитание изпитваха всички към татко, щом дори го насочваха и към мен, детето му. Завъртях очи и заявих очевидното: - Аз съм дъщеря на Бога на подземното царство. Защо просто не ме изпратите в хижата на Хадес? Точно там ми е мястото.
Усмихнах  им се и се заиграх с вилицата си и едно малко парченце краставичка, което се опитвах да забода. Зачаках отговора на Мег, като си мислех, че може би сладурите на Хермес и новаците са много по-акцептиращи и общителни от останалите от лагерниците и сигурно заради това не бяха обърнали внимание и се наложи да им обяснявам произхода си. Или просто другите бяха лошо предупредени към новите попълнения на лагера, а хижата на Хермес бе получила задачата да играе милият дружелюбен посрещач, че да не стоят новаците сами на земята и да си гризат пържените крилца съвсем объркани. 


i hope there is someone who will talk you through the night and remind you of the promise of the sunrise, that beauty keeps coming, that there are futures worth waiting for and fighting for, and that you were made to dream.I remember it so fucking clearly. It wasn’t the first time we met, but the second or third maybe? It just kind of hit me, and it sure wasn’t gentle, but from that moment on, I knew I’d forever do anything in my power to make you mine, and keep it that way. I looked at you with wide open, longing eyes. Your presence enticed me. I wanted to be held by you, feel your warmth, your love. I had no idea how bad it really would fuck me up, but I think I knew I wouldn’t even care if it did.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Екатерина Дейвидс-Муур
Момичето на Димка (Екатерина Дейвидс-Муур)
Момичето на Димка (Екатерина Дейвидс-Муур)
avatar

Профил
ПисанеЗаглавие: Re: Welcome to Camp Half-Blood [РП на тема Боговете на Олимп]    Пет Ное 07, 2014 4:52 pm

Мег прехапа устна, а на цялата маса настъпи мълчание. Хората от другите хижи се обърнаха да погледнат как така Хермес са тихи като никога. Но веднага извърнаха поглед, когато видяха новото момиче, тоест Алексия.
- Хадес значи... - веждите на тъмнокоската се стрелната нагоре. Това правеше Алексия братовчедка на Мег или нещо такова? Интересно, но Мегара не мислеше за това точно сега. Помнеше как не веднъж се бе сблъсквала с Хадес и неговото мрачно царство, дори не искаше да си помисля какво е да си дъщеря на точно този Бог. Но, ако някой питаше нея тя не би желала да бъде и дъщеря на Зевс или Атина, които явно дори не можеха да се разберат за нещо маловажно, а да не говорим щом опре до дъщеря им.
Мег взе една ябълка и отхапа от нея, като се заигра с една вилица, разговорите отново бяха подновени, но доста по - тихо. Явно всички разбираха, че обяснението което трябваше да бъде дадено на момичето щеше да дойде от устните на Мегара, очарователно.
- Предполагам си наясно с легендите за нашите родители? - попита тихо докато отхапваше ново парче от ябълката. - Да кажем, че...Хадес не е особено желана фигура на Олимп, а тук има само за Олимпийските богове. И следователно...как да го кажа...Хадес няма хижа тук. Това означава, че ще останеш в хижата на Хермес...в случай, че не ти се спи под звездното небе. Но да ти кажа понякога е приятно...да си легнеш край езерото.
Повдигна рамене и се изправи като отиде до едно близко кошче за да изхвърли огризката от ябълката. Настани се пак на масата и си взе един пържен картоф, да обичаше пържени картофи и то мноооого. Мег всъщност обичаше доста неща, но никога не бе наясно какво и се яде, вижте щом опреше до напитка бе друго. Обичаше вкуса на енергийните напитки, газиран и сладникав, точно като за нея.
- Но повярвай хижата на Хермес не е чак толкова зле... - макар, че виждаше погледа на Алексия, бе скептично настроена към всичко това. А и Мег май не бе представила нещата в много подходяща позиция и с много правилни думи. Напоследък и ставаше все по - трудно да се изразява като хората. Пое си дълбоко въздух и го издиша. - Просто ще трябва да се отпуснеш. На всички им е трудно първоначално, особено докато влязат в ритъма на лагера. А и знам, главно от децата на тримата големи, че не е хубаво когато си сам в хижа. Скучно е...да вярно е, че не зависиш от никого и сам решаваш кога да гасиш лампите например, но когато имаш хора около теб е много по - забавно.
Опитваше се да и представи забавната част на лагера. Все пак тук не бяха просто за да се обучават и за да се опазват живи, бяха и за да създават приятелства, а някои даже създаваха и любовни връзки. Това бе невероятно място, където можеш да очакваш всичко... най - вече неочакваното.
- След като се нахраниш ще те разведа из лагера, това ще е моята задача. - усмихна се приятелски Мегара. - Всъщност задачата ми е да се грижа донякъде за теб..., ако мога така да се изразя. Докато се почувстваш във свои води...или това е израз който мога да кажа само за тях?
Хвърли поглед на една от масите, на нея нямаше особено много деца, но отдалеч се виждаше някаква прилика между тях. Прилика която убиваше Мег, защото болезнено и напомняше за баща им, за нейния мъж, нейния бог. Дали ги харесваше? Нека кажем, че тя нямаше нищо против тях, но определено не изпитваше радост когато дойдеше ново дете и над главата му светнеше тризъбец. Това означаваше, че той е бил с още някога жена макар и доста преди да е познавал Мег..., а всичко това пораждаше и въпроса дали все още продължаваше да бъде със смъртни, нещо което дъщерята на Зет дори не искаше да си помисля.
- Онази маса там - това са децата на Афродита. Можеш да ги познаеш навсякъде, винаги са заплеснати от себе си. Е почти всички. Дори момчетата. Мили са като цяло, стига да не им пречиш да се оглеждат в огледалото и ... да не ги изцапаш с нещо. - направи физиономия. - Онова там са децата на Атина, симпатични са, но не ги прекъсвай докато четата защото ще си получиш безплатен еднопосочен билет до Тартар...не мисля, че би желала да бъдеш убита от книга, не звучи героично. Тези до тях са на Дионис, броят се на пръсти..избягвай ги когато са трезвени. А Дионис е онова усмихнато херувимче ей там.
Посочи масата на която седеше Дионис, до него бе Хирон и няколко сатира. В момента разговаряха нещо и не обръщаха никакво внимание на децата. Тежка въздишка се отрони от устните на Мег докато взимаше още един пържен картоф.
- Хм...там са за Зевс, а там предполагам се досети са на Посейдон. Те винаги менят бройката си, плашещо е, но напоследък доста нараснаха...Хера и Амфитрита сигурно са бесни. - при самата мисъл за Амфитрита, Мег се ядоса. Никога нямаше да хареса тази жена, не искаше и да я харесва...нямаше и намерение да дели своя мъж с нея. Посейдон бе само и единствено на Мег и точка! - Мисля, че изпускам доста богове..., но какво да се прави. Там са на Аполон. Винаги са усмихнати, твърде са позитивни, ако питаш мен. Деметра са зад тях..не знам какво да кажа зад тях честно, на покрива на хижата им има дърво...,а и онези откачалки там са на Арес, сигурно си личат от километри...избягвай си, защото мисля, че Хадес и Арес като бойна комбинация и то един срещу друг няма да е приятна гледка...за Арес. Надявам се, че няма да ме разочароваш и ще ги смажеш като едното нищо.
И след тези думи си взе една чаша и си сипа сок, като се засмя на изражението на надяваше се, новата си приятелка.
- О и как можах да забравя...децата на Хефест. - Мег бутна леко Алексия за да и покаже за каква прелест идеше реч. Сред синовете на Хефест имаше истински красавци, такива които не бяха взели и капчица от баща си на външен вид. Бяха стройни и мускулести типове. Здравите им тела се забелязваха отдалеч. Но разбира се никой от тези момчета не бе по вкуса на Мег, тя си падаше по една идея по - опасни неща. По една идея по - морски, по една идея повече Посейдон.
- Прощавай за въпроса..., но като изключим Хадес кой друг от боговете те привлича най - много?




Proud to be a Ravenclaw:
 
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Анеля Денвърли.
Рейвънклоу
Рейвънклоу
avatar

Профил
ПисанеЗаглавие: Re: Welcome to Camp Half-Blood [РП на тема Боговете на Олимп]    Пет Ное 07, 2014 7:18 pm

Изведнъж разговорите стихнаха. Почувствах се така, сякаш само след миг Зевс ще пусне светкавица върху мен. Опитах се да се отърся от това лошо чувство и смръщена сведох поглед към храната си, очаквайки тя да ме разсее, като искрено се надявах странните тийнейджъри да продължат разговорите си.
Около минута нещата малко се върнаха към нормалното, като младежите си зашепнаха тихо. Свих рамене е реших, че мога просто да ям. Взех вилицата си, тъкмо набучих едно картофче и Мег заговори, заявявайки ми бързо някои напълно немислими неща.
Внезапно ми се отяде. Пуснах вилицата от изправено положение в чинията ми и тя с шумно туп се пльосна върху салатата. Зениците ми се разшириха от изненада и не знам колко време стоях така, замряла с вперен размазан поглед в чинията си, докато мислите ми препуснаха бясно. 
-Моля? - промърморих най-накрая и вдигнах глава.
Стига бе. Вече и аз бях бясна. Как така татко си нямаше хижа? Тези да не се шегуваха нещо с мен?! 
Предполагам съм изглеждала толкова ядосана и заплашителна, и възклицанието ми се бе чуло повече отколкото очаквах. Доста от момчетата и момичетата около мен се дръпнаха леко назад по местата си и започнаха да се правят на разсеяни, а хората от другите хижи насочиха вниманието си към децата на Хермес. И към мен.
Дъщерята на Хадес, която приемаше липсата на хижа в чест на баща й за лична обида. С какво татко бе по-нисш от другите Олимпийци? С нищо, даже напротив! Хадес беше много по-силен от тях! Мъртвите бяха повече от живите, по дяволите, а и освен това не само мъртвите, ами и живите му се прекланяха, защото техния път или вече бе минал или щеше да мине през него. Той не беше лош човек. Така де, бог. Трудно ми беше да се оправям с дефинициите. Какво исках да кажа? А, да. Татко имаше голямо сърце и много лица, като се справяше страхотно с всяка своя страна и задължение. От теб зависеше как ще се държи. Аз бяха видяла най-хубавите му страни, както и недостатъците. Но и смъртните не са перфектни. Нито нимфите, сатирите и още по-малко ние, полубоговете. Макар че сатирите са големи сладури. Мисля, че те са едни от малкото същества, които са наистина добри.
Наложих си да се успокоя и не казах нищо повече. Не искам да ме зяпат още. Вдигнах ядно вилицата си и около минута просто ядох, докато Мег говореше. 
-Ще се радвам да разгледам лагера. -казах накрая и се усмихнах.
Знаех, че не трябва да се ядосвам на Мег, тя нямаше никаква вина, че управителите или строителите на лагера са решили, че и без хижа да Хадес могат да се разминат. Ако срещнех тези хора нямаше да съм много миролюбиво настроена. Напомних си, че ми е първият ден и не можех да се издъня и да покажа лошата си страна още сега. Макар че аз харесвах лошата си страна. 
Съсредоточих се върху думите на Мег и бутнах чинията си настрана, когато тя започна да ми посочва кои полубогове чии деца са. Двете обхождахме поглед с масите, аз с любопитство, а тя с поглед на специалист. Сигурно бе развеждала и други новаци. С тях най-вероятно й е било по-лесно, те не бяха деца на отхвърления аутсайдер Хадес. Гневът отново се разбушува в мен за миг и с труд го потуших. Приемах това като лична обида от страна на другите богове. Нямаше да им се получи пък. Независимо дали имах хижа или не аз бях полубог като останалите и имах пълното право да живея, да тренирам и да се уча тук. Замислих се как ще подобря дарбите си, като бях единствената тук, която ги имаше. Нали? Чакайте малко, ами други деца на Хадес нямаше ли? Татко вярно, че прекарваше доста време с мен, но все е имал време да обърка живота на някоя смъртна. Вмъкнах въпроса си, когато Мег приключи обясненията си и за масата на Хефест, на която аз обърнах внимание, понеже ми се струваха симпатични. Може би Хефест бе другия бог, който бе отхвърлен като Хадес, макар и да бе част от олимпийците. Мисля, че беше женен за Афродита, която му изневеряваше с Арес или нещо такова. Връзките и драмите на боговете са многобройни и нищо, че ги бях срещала лично и слушах много за тях, така и не съм ги запомнила всичките. Върнах се към любопитството си и попитах:
-А други деца на Хадес? Все трябва да има някакви, нали? И те ли са в хижата на Хермес?
Преди да чуя отговор Мег ме изпревари с въпрос към мен. Кой друг от боговете ме привлича най-много, като изключим татко? В първия момент зяпнах объркана, чудейки се дали съм разбрала правилно. Да ме привлича? Че татко не ме привличаше, той ми беше баща, аз бях негова кръв и той бе изключително важен за мен. Това не бе някакво привличане, това бе истинска любов, като във всяко едно семейство. Колко трогателно звучи. Никога не бях казвала на Хадес, че го обичам. Мислех, че ще е прекалено изтъркано и глупаво. Дори като дете избягвах тези думи и ги казвах само на мама, най-вече, за да й покажа, че не е сама, а си има една вярна дъщеря. После се усетих, че тя просто иска да знае кой от другите богове ме е приел и харесвам. 
Замислих се над въпроса и разсеяно зяпах небето. Наистина не знаех какво да кажа. Когато бях по-малка татко ме бе запознал със Зевс, който ме бе завел на Олимп. Хадес отказа да се качи. Мисля, че той бе по-сърдит на олимпийците, отколкото те на него. Харесваше много, всъщност направо обожаваше царството си и се бе устроил добре, но обидата, че са го изгонили оставаше. Не трябваше да ядосваш един от тримата най-най богове... Небето, точно така! Чичо Зевс- колко странно звучи това? - беше много мил с мен и ме представи на всички. Те ми се радваха, може би защото бях някаква изненада- Хадес да е толкова грижовен към някое от децата си и дори да го прати при тях, това беше ново, а като се има предвид, че те бяха на хиляди-хиляди години и съвсем безсмъртни... Ха, колко е яко да ги изненадаш. Почувствах се специална, нищо че тъкмо бях навършила единадесет. Зевс беше много забавен, както и строг, но се оказа мил тип. Беше ми най-интересен със своите мълнии. А и аз смятах небето за много красиво, което май бе негова заслуга. Не съм съвсем сигурна.
-Ами не знам. Зевс е един от любимците ми, наистина е... не знам, хем добър, хем те кара да го слушаш. Като малка бях на Олимп. Всички ми харесаха. Артемида, Аполон, Деметра, те ме приеха като част от семейството. Всъщност ние сме роднини по някакъв странен начин. Имат напълно различни характери, а управляват един единствен свят. Яко, нали? Естествено татко е най-добрият според мен и не ми пука какво смятат другите. Кръвта си е кръв, семейството семейство. Няма какво да ги замести.
Усмихнах се и вдигнах рамене. Всъщност Мег дъщеря на Хермес ли беше? Реших по-късно да я попитам, а сега насочих вниманието си към десерта. Имаше шоколадов мус. Леле, ето нещо, което поне малко и за няколко минути да компенсира това, че лагерът е пренебрегнал татко.


i hope there is someone who will talk you through the night and remind you of the promise of the sunrise, that beauty keeps coming, that there are futures worth waiting for and fighting for, and that you were made to dream.I remember it so fucking clearly. It wasn’t the first time we met, but the second or third maybe? It just kind of hit me, and it sure wasn’t gentle, but from that moment on, I knew I’d forever do anything in my power to make you mine, and keep it that way. I looked at you with wide open, longing eyes. Your presence enticed me. I wanted to be held by you, feel your warmth, your love. I had no idea how bad it really would fuck me up, but I think I knew I wouldn’t even care if it did.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Екатерина Дейвидс-Муур
Момичето на Димка (Екатерина Дейвидс-Муур)
Момичето на Димка (Екатерина Дейвидс-Муур)
avatar

Профил
ПисанеЗаглавие: Re: Welcome to Camp Half-Blood [РП на тема Боговете на Олимп]    Пет Ное 07, 2014 8:33 pm

Мег отпи от енергийната си напитка и погледна дъщерята на Хадес. Меко казано едва сдържаше смеха си. Това момиче бе доста заблудено щом харесваше Зевс като личност. Точно от всички богове той бе най - лицемерен може би. Но разбира се е играел добрия усмихнат чичо пред своята подземна племенница.
- Е ще трябва да променим вкуса ти към боговете. - подметна тихичко Мег докато взимаше два пържени картофа преди да свършат. Факт бе, че храната на масата на Хермес свършваше за нула време. Но то само тази маса бе достатъчна за цяла армия...от гладни войници. Мегара бе сто процента сигурна, че Хермес докопаха ли се до обява за войници на които им се плаща с храна ще хванат по един чифт летящи кецове и ще се пръждосат от лагера по бързия начин.
- Хей! Я не изяждайте всичките картофки! - скара се тъмнокоската на двама близнаци, които пък и се усмихнаха като и метнаха картофче, което Мег улови във въздуха. И с това бе сложен край на картофите, бяха изядени и сега бе ред на минутката мълчание в тяхна памет. - Тихо! Минута мълчание за картофките ми...
- Твоите картофки? - попита единия близнак.
- Моите картофки.  - изрече гордо дъщерята на Зевс, но се засмя. След миг някои от децата започнаха да стават. Всеки си имаше задължения в лагера, а тези на Мег днес опираха до това да се погрижи на Алексия да и бъде добре. Да я накара да се почувства у дома, което я съмняваше, че ще стане. Но кой знае?
Лек ветрец погали вратът и, а Мег се загледа към езерото. Усмихна се несъзнателно, докато не чу нечие изкикотване. Покрай тях минаха няколко дъщери на Афродита, като нескрито оглеждаха новото попълнение в лагера.
- Проблем? - постара се да попита колкото се може по - приятелски Мег, но в думата се пролича и лекото съскане. Не и харесваше когато щерките на богинята на любовта и красотата започваха да се превземат. Самата Мег бе имала проблеми с тях първите дни, така и не бе започнала да ги харесва. Но и доста хора в лагера не харесваха Мег. Гледаха я странно и резервирано и до ден днешен. Да, Мегара бе устата, бе буйна, не бе човек който се контролираше и често се мислеше за повече от другите защото реално погледнато бе нещо повече. Не обичаше да се кланя на другите, те трябваше да се кланят на нея, тя бе Богиня. Но това бе в някакъв друг свят, неин свят...защото в лагера на нечистокръвните Мегара Зет бе просто непризнато дете от хижата на Хермес, непризнатата дъщеря на някой от боговете. Обаче това и харесваше. Разбереше ли се, че великия Гръмовержец е неин бащичко и щяха да я гледат така сякаш им е изяла шоколада докато ги е вързала за някой кол, докато горят бавно - бавно. И през цялото време е размятала парченца пред тях за да ги дразни.
Сега я гледаха просто като някакво откачено момиче, което просто не е наред с главата. Но имаше и приятели, нещо с което се гордееше. Все пак бе дошла на това място със всички онези хора с които делеше порутената къща преди Посейдон да реши да я прати тук заедно с тях.
- Хайде Алекс, може ли да те наричам така? - Мег се изправи и се протегна. Столовата бе опустяла, дори тяхната маса имаше предостатъчно място за да се излегнеш на пейките. Които бяха доста удобни, ако нямаш желание да се гъчкаш с останалите признати и непризнати в хижата на вестоносеца. - Лагера не е особено малък, но пък затова имаме ужасно много време...слава на боговете. Но после когато му свикнеш ще ти се иска да има повече място наоколо... знаеш ли, че обикновено играем игри?
И взимайки един банан за себе си Мег тръгна по една поляна повеждайки дъщерята на Хадес през стрелбището. Дали съзнателно я преведе през стрелящите пулобогове, един бог знае, но не и целеше злото. Все пак тук никой не се целеше в главата ти..., а и май до сега нямаше случай да са пробили главата на новак със стрела. Имаше обаче случаи на падане в езерото, удряне с ябълка, посрещане от Арес включващо някоя от тоалетните и плашещо посрещане със малки сладки зайчета, кой да предположи, че някой го е страх от зайчета?!
- Това което виждаш там е нашето езеро..е реално погледнато сигурно принадлежи на господаря Посейдон... - Мег разклати глава сякаш бе герой от анимация, а после повдигна рамене. - Аз лично харесвам езерото, но ако не умееш да плуваш...стой край брега. А дори и да умееш да плуваш пак не бих ти го препоръчала много, много. Макар, че другите често се мятат във водите от едни скали наблизо..и от кея който е ей там.
Имаше занимания които включваха водни игри, но те бяха запазена марка на дечицата на бога на моретата, автоматично това премахваше Мег от играта. Щом включваше вода тя бягаше надалеч. Но пък в занятията с лък например бе готова да заеме челна позиция, което важеше и за язденето на пегаси.
- Тук са конюшните. - Минаха набързо през тях като Мег и посочи някои от конете, най - бързите и най - милите, както и разбира се я предупреди от кой пегас да се пази, имаше един който постоянно се мръщеше на всичко. - Е разбира се на децата на Посейдон и Афродита не се дърпа..., но всички други сме му трън в очите.
Тя извъртя очи и продължи с разходката. Накрая реши да я заведе по - близо до езерото. Седнаха близо до водите му, но на безопасно разстояние за Мег. И все пак тя можеше да се протегне и да докосне водата, нещо което направи, но за секунда може би. Усмихна се тъжно, той и липсваше, липсваше и толкова много...
- Разкажи ми малко повече за себе си. Както харесваш, какво не харесваш...все пак най - малкото ще се съквартирантки...не искам да стане нещо с което някой от хижата да те ядоса и..да ни изпепелиш. - подсмихна се самодоволно при самата мисъл и се излегна назад като се загледа в небето.




Proud to be a Ravenclaw:
 
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Анеля Денвърли.
Рейвънклоу
Рейвънклоу
avatar

Профил
ПисанеЗаглавие: Re: Welcome to Camp Half-Blood [РП на тема Боговете на Олимп]    Пет Ное 07, 2014 9:43 pm

Когато усетих как ме оглеждат щерките на Афродита, покрай които минавахме, и щом чух, че започват да ме обсъждат, стиснах ръце в юмруци и с много усилия се сдържах да не извадя ножа си, които носех в калъф в кубинките ми- точно така, носих си ножа в обувките- и да не го спра само на сантиметър от красивите им лица. Може и само преди малко повече от седмица да се бях сблъскала за първи път с истински чудовища, но с ножа и меча си бях от години. Тренирах и у дома с дървен меч, а после на тринадесетия ми рожден ден татко ми подари този нож, превръщащ се във меч с черна дръжка със сребристи ивици. Реших да го нарека Нерев- обърнатото на Верен, за да е разнообразно и много му пасна. Бях победила с него минотавър, естествено, че щях да изкарам акъла на тези кокетки без изобщо да се изморя. А пък ако реших да използвам силите си можех да ги накарам да се отнасят с мен като кралица и да треперят щом ме видят от страхопочитание. Само ако знаеха, че се подиграват на дъщеря на Хадес, която именно заради произхода си е една от най-опасните и обещаващи героини тук. 
Мег им подметна нещо и те след малко се отдалечиха, като аз се постарах преди това да им хвърля възможно най-заплашителния си леден поглед. Трябваше да знаят с кого могат да се закачат и с кого не, за да не пострадат. Хм, както вървеше досега май нямаше да си намеря бързо приятели и вероятността да вдигна скандал с някого бе петдесет пъти по-голяма.
Последвах Мег, която май бе единственият човек, който ми допадаше засега тук, и започнахме да обикаляме лагера. Първо ми показа езерото, превеждайки ме през стрелбището, където доста лагерници тренираха. Шмугвах се бързо и избягвах мишените, макар че да знаех, че няма да ме целят. Рефлексите и инстинктите ми, които си бяха взели почивка за няколко часа откакто пристигнах в лагера се активираха. След толкова време преследване от чудовища се получава поне нещо хубаво- много по-силен инстинкт, бърза мисъл и чувство за самосъхранение. Гледахме езерото от далече и Мег ми даде доста съвети да стоя по-надалеч от него. Дали щях да послушам съветите й не знаех, по-скоро бих разчитала на своя собствен опит, което значеше, че все пак ще се приближа до езерото. Самата аз можех да плувам, макар и да не бях чак отлична плувкиня, но пък не го обичах много. Някак не се чувствах достатъчно комфортно във водата, че да ходя често да плувам или пък да прекарвам дълго време в нея. Рядко ходя на плаж, но все пак и тогава предпочитам да си седя на шезлонга с тъмни слънчеви очила и да наблюдавам плажуващите и хоризонта, докато другите се цамбуркат във вълните. Нека просто кажем, че тя не е моята стихия. 
После ме заведе до конюшните, където конете доста се заинтересуваха от идването ми. Не бях сигурна дали ме харесват или не, но някак повече залагах на първото, което ме накара да се почувствам малко по-сигурна. Реших по-късно, може и утре, когато имам време да дойда тук сама, да им давам моркови и да ги погаля- можеха да са приятна компания и да не ме отбягват както хората. Запомних добре от кой кон трябва да се пазя, после оставихме конете и продължихме обиколката. Слушах Мег и разузнавах лагера.
Накрая пак отидохме към езерото, като този път седнахме близо до брега. Загледах се във водата. Слънцето се отразяваше по повърхността й, както и дърветата наоколо.
-Много е хубаво. - отсъдих аз с усмивка.
След минута Мег поиска да й разкажа за себе си. Когато чуех тази подкана обикновено вдигах рамене и се засмивах, защото честно нямах идея какво хората искат да чуят за мен. Повечето стигаха само до това, че съм дете на Хадес, и толкова. Ухилих се и просто започнах да говоря. За самата мен като човек с предпочитания и възгледи. И като дете на Хадес, все пак, това бе природата ми. Започнах съвсем произволно с първото, което ми хрумна
-Много харесвам фамилията си. Соул, значи душа. Някак специална е и съществена, като се има предвид на кого съм дете. Отличава ме като човек. Можеш да ме наричаш Алекс, нямам нищо против. Понякога за да ме зарадваш добавяй и Соул, обожавам как звучи. - засмях се и продължих. - Падам си много по приключенията, чета всякакви книги и списания, харесвам комедии и екшън филми, и слушам всякаква музика. Нямам братя и сестри. Единствено дете съм и мисля, че и стигам на мама. Нали има и татко, който изобщо не е лесен. Родена съм в Копенхаген. Не само божествена, ами отделно и кръвта на няколко народа тече във вените ми. 
Какво друго можех да кажа? Наистина не знаех какво човек трябва да разкаже за себе си в началото на познанството си с някой. Обикновено споделях постепенно, но въпросът на Мег бе усложнило положението и трябваше да излея всичко наведнъж.
-Не съм особено доволна от това, че си нямам хижа тук. Приемам го като лична обида към татко, така че внимавайте. Може да си изкарам яда в някоя от игрите, които организирате. Вид бунт. - говорех с усмивка, макар че самата аз дори не знаех дали се шегувам или не. - Все пак благодаря, че ще ме приютите в хижата на Хермес. Предупреждавам, че мога да ви изкарам извън нерви и самата аз трудно задържам емоциите си. Да знаеш, че може да съм изключително буен съквартирант.Но ще се постарая да се държа добре. Няма да изпепелявам никого, обещавам.
Усмихнах се широко и се подпрях назад на лакти на тревата. Слънцето огряваше лицето ми, а водата се полюшваше от лекия ветрец. Затворих очи и вдишах дълбоко чистия свеж въздух. Май тук щеше да ми хареса, независимо от хората. Изобщо нямаше да се съобразявам с тях, а просто щях да се наслаждавам на хубавия лагер и да уча нови неща. Да стана силна и независима. Истинска героиня. Ако пък не всички лагерници се окажеха лоши и предубедени, то щях да се радвам да открия и приятели. Като Мег например, засега тя се бе оказала много приятна и весела компания.


i hope there is someone who will talk you through the night and remind you of the promise of the sunrise, that beauty keeps coming, that there are futures worth waiting for and fighting for, and that you were made to dream.I remember it so fucking clearly. It wasn’t the first time we met, but the second or third maybe? It just kind of hit me, and it sure wasn’t gentle, but from that moment on, I knew I’d forever do anything in my power to make you mine, and keep it that way. I looked at you with wide open, longing eyes. Your presence enticed me. I wanted to be held by you, feel your warmth, your love. I had no idea how bad it really would fuck me up, but I think I knew I wouldn’t even care if it did.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Екатерина Дейвидс-Муур
Момичето на Димка (Екатерина Дейвидс-Муур)
Момичето на Димка (Екатерина Дейвидс-Муур)
avatar

Профил
ПисанеЗаглавие: Re: Welcome to Camp Half-Blood [РП на тема Боговете на Олимп]    Нед Ное 09, 2014 1:01 pm

Мег се подсмихна като погледна Алекс и откъсна едно стръкче трева, като се заигра с него.
- Е, ако изпепелиш дъщерите на Афродита няма да съжалявам особено за решението ти... - загледа се в облаците докато си мислеше за водата пред себе си, за Посейдон, за лагера и колко време бе прекарала в него. - В лагера съм от около четири години, повярвай ми тук ще ти хареса. И аз бях скептично настроена за идването си, но...да кажем, че не зависеше само то мен. Тогава живеех с няколко хлапета, бяхме първоначално девет, после намаляхме и след като открихме още едни хлапета успяхме да станем седем и да се подкрепяме години наред...кой да предположи, че деца на Хермеф, Хефест, Посейдон и дори Аполон ще се справят толкова добре заедно...е сега всички сме тук...
Усмихна се при самата мисъл. Не бе истина просто как се бяха развили нещата за тях, ако не бе Посейдон сигурно за сега повечето щяха да са мъртви, особено като се има предвид, че едва се оправяха тогава, независимо какво говореше Мегара на своя мъж.
- Ами ти как се озова точно тук? Само ми казаха, че ще трябва да те развеждам наоколо и да се грижа за теб докато..свикнеш. - изправи се, изтупа дрехите си и тръгна на някъде като изчака Алекс да тръгне след нея. След няколко минути стояха пред хижите, те се бяха сгушили една до друга в формата на подкова. Мег се усмихна и театрално показа с ръка мястото. - Както виждаш...кой от кой по - откачен е. Деметра както казах са с дървото отгоре, Зевс е студената хижа в края, Арес... е те се набиват на очи от пет метра, за жалост все още не са решили да си прокарат ограда която да пуска ток...за да се изпържат един по един, внимавай с тях големи са...хм е сама ще прецениш какви са...А онова там гледай да го избягваш, ако не искаш да изгубиш някоя и друга мозъчна клетка - хижата на Афродита. Розовото е на почит...
Мегара се намръщи. Винаги бе мразела розовия цвят, предпочиташе синьото, лилавото, черното, бялото дори и червеното, ако бе в комбинация с последните две, но не и розовото...то просто я плашеше. Беше толкова клиширано всяко малко момиченце да го обличат в розово, точно като някое Барби, бе клиширано на всичко женско да му слагат розов етикет едва ли не...не и харесваше, но света бе гаден, нямаше какво да спори.
- А ние сме...тук. - спряха пред една от хижите, още през прозорците се виждаше, че вътре е пълно. Тъмнокоската направи поредната физиономия, но отвори вратата и влезе вътре. Поведе Алекс към мястото което и бяха намерили. - Това ще е твоето местенце на пода, а това е...моята стрела не и обръщай внимание. Тук някъде е и чантата с нещата които ти бяхме взели...ще се появи от някъде, не се притеснявай.
И Мег седна на земята като се облегна на стената и се загледа в близкия прозорец. Не бе истина колко различни бяха хижите една от друга. Това важеше и за обитателите им.
- Коя от хижите най - много ти допада? Аз харесвам тази на Артемида и тази на Посейдон.... може би защото са един вид синьо..?! Ако погледнеш напред ще видиш хижата на Дионис всъщност, тази на Посейдон пък е 3 хижи от нас, на Артемида е на две хижи от тази на Дионис...боже звуча като някоя карта.
Усмихна се извинително на Алекс докато доста от децата напуснаха стаята за да отидат по заниманията си. А Мег се замисли за "Плени знамето" което щяха да играят след два дни, играта може би щеше да се хареса на...братовчедка и?

Пп: Избяга ми музата май ;д .. кратко, кратко направо излагация за постовете ни до сега..извинявай >.<




Proud to be a Ravenclaw:
 
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Sponsored content



Профил
ПисанеЗаглавие: Re: Welcome to Camp Half-Blood [РП на тема Боговете на Олимп]    

Върнете се в началото Go down
 

Welcome to Camp Half-Blood [РП на тема Боговете на Олимп]

Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото 
Страница 1 от 1

 Similar topics

-
» Сезон 6 епизод 2 - Two and a Half Men
» Пресконференция на тема: "Законът за културното наследство и неговите демони"
» Flood тема: част 84758367328746786
» Очаквайте! Blood Kiss by J.R.Ward
» [Thai-Drama] Dragon Blood Series (1) Tiger (2015)

Permissions in this forum:Не Можете да отговаряте на темите
Hogwarts School of Witchcraft and Wizard :: And some more ... :: Друго :: Никъде и някъде,навсякъде-