Hogwarts School of Witchcraft and Wizard
Заповядайте в един невероятен свят изпълнен с магия и вълшебство. Форум за малки и големи направен по неповторимите книги на Дж.К.Роулинг,а именно "Хари Потър".Гмурнете се в света на магьосниците и се присъединете към нас за новата учебна година в "Хогуортс".А при кой ли ще отиде купата на домовете...предстои да разберем.

Hogwarts School of Witchcraft and Wizard RPG forum BG
 
ИндексТърсенеПотребителиПотребителски групиРегистрирайте сеВходВлез като PR
Гласувайте за нас :)
BGtop
Вход
Потребителско име:
Парола:
Искам да влизам автоматично с всяко посещение: 
:: Забравих си паролата!
Latest topics
Точки на домовете
- 320
- 1340
- 1280
- 780

Кой е онлайн?
Общо онлайн са 4 потребители: 0 Регистрирани, 0 Скрити и 4 Гости :: 1 Bot

Нула

Най-много потребители онлайн: 71, на Сря Яну 01, 2014 8:05 pm
Статистика
Имаме 423 регистрирани потребители
Най-новият потребител е Sandwich

Нашите потребители са написали 22570 мнения in 1536 subjects

Share | 
 

 i'm straight up losing my mind. are you?

Предишната тема Следващата тема Go down 
АвторСъобщение
Maximillian.
Черен магьосник
Черен магьосник
avatar

Профил
ПисанеЗаглавие: i'm straight up losing my mind. are you?   Сря Сеп 03, 2014 11:59 pm

МАКСИМИЛИАН ШИЙТС | 23 | ЧЕРЕН МАГЬОСНИК |
FC: MAX IRONS




-          Максимилиан!
Викът отекна в ума ми, повтори се като ехо, пробивайки си път измежду хилядите мисли, превзели съзнанието ми. Движението им наподобяваше това на градивните частици според молекулно-кинетичната теория – хаотично, масово и непрекъснато. А пък според моята – убийствено. Инстинктивно отворих очи и ги насочих към тези на момчето до мен. Неговите ме пронизваха като кинжали; погледът му бе остър и режещ като нож. Разширените му зеници и широко отворените му очи ми разкриваха страха, спотайващ се у него, но и прикриваха нещо друго; непозната, неразбираема и тайнствена емоция. Болка? Тъга? Съжаление? Не знаех. В този момент мозъкът ми отказваше да възприеме каквато и да е информация – просто бе блокирал. Бе се вледенил точно като мен. Чувствах главата си празна. Внезапно всичко бе изчезнало. Мислите ми се бяха изпарили, заместени от набъбващата в мен ярост, разпростираща се из всяка частица от тялото ми. Бе се просмукала в костите ми, заплашваше да ги счупи и да ме срине. Гневът ме поглъщаше и разяждаше отвътре.
Не, не той. Мракът.
Той бе в основата на всичко. Бе вътре в мен, аз бях него.
Нещо в мен се срути и изчезна. Промени се. Пукнатините в сърцето ми, запълнени с тъмнина, най-накрая го бяха унищожили, превръщайки го в купчина пепел. Бяха го изгорили до основи, но болката от пожара, умишлено запален и подклаждан, бе сладка и опияняваща. Пламъците ме бяха притеглили в прегръдките си, отказвайки да ме пуснат. Огънят бе това, от което се нуждаех. Исках да усетя парещата му топлина, способна да ме върне в реалността и да ме измъкне от фантазията и паралелния свят, в които бях затънал. Вече не можех да различавам кое бе истина и кое бе измислица. Бях заблуден и завладян от делюзии, самозалъгвах се и си вярвах. Затова и пропуснах толкова много от случващото се около мен. Това бе причината за тази трагедия. Аз я позволих. Вината бе моя.
Сведох поглед към треперещите си ръце, изцапани с кръв. Гъстата червена течност чернееше върху кожата ми, но изглеждаше някак естествено и на място. Долната ми устна трепереше; думите ми бяха заседнали в гърлото, образувайки тежка буца. Опитите ми да проговоря бяха опропастени. Шокът се бе промъкнал в ума ми, замайваше ме с опустошителната си сила. Виждах черни петна пред себе си.
-          Максимилиан, спри! – познат за мен глас се извиси в тишината, заби се в черепа ми.
Не знаех на кой е, не можех и да се сетя. Не бе тихо, ала аз не чувах нищо друго освен биенето на сърцето ми в ушите си. Въпросът бе друг. Не чувах нейното. Гърдите й не се повдигаха, копнеещи за глътка въздух.
-          Не можеш да й помогнеш.
Едва доловим шепот. Думи, оставили сегашната болезнена празнина в гръдния ми кош. Тон, изпълнен с горчиво съжаление и неумолима тъга.
Знам, че не мога, Джон. Но искам. Няма да се откажа.
Не успях да се насиля да го произнеса, защото това означаваше да призная случилото се. Да потвърдя, че вече я няма. А аз нямаше да го направя..
Усещах обземащата ме лудост. Разпростираше пипалата си в мен, обхващайки всеки мой орган, изпращайки го в своята бездна от алчност. Искаше все повече от мен; никога не й стигаше. Нямаше да спре, докато не ме завладееше; докато не предадях и последната останала частица от същността си. Докато не й станех подвластен. Не знаех коя вътрешна борба водех по-усилено – тази с мен самия или тази с нея. Известно ми бе обаче кой печелеше.
Болката не можеше просто да бъде изтръгната. Точно като самотата и надеждата. Корените им винаги щяха да останат сплетени около сърцата ни, предпазвайки ги в своята тънка емоционална обвивка. Или пък тласкайки ги към меланхоличен мрак, сковаващ ни с присъствието си. За добро или за лошо, бяхме свързани с тях.
Отдавна бях попаднал в собствения си личен капан. Там компания ми правеха те. Разказвахме си истории като старите приятели, които бяхме. Познавах ги откакто се помнех. Те ме изслушваха, когато нямаше никой друг, с когото да споделя; когато бивах тормозен от баща си и смазван от мъка; като продължавах да правя една и съща грешка. Влюбвах се, въпреки че знаех, че да обичаш е да съсипваш. Човекът, забранил ми да го наричам “татко”, бе прав – аз бях слаб и недостоен, и любовта щеше да бъде моето падение. Позволявах си да чувствам, което бе още едно доказателство за несъвършенството ми. На него не му трябваше такъв син, нуждаеше се от машина. Аз бях избрал да бъда различен, да се отличавам. И той ме бе отхвърлил. Образът, която си бе изградил с очакванията си за мен, се бе срутил главоломно.
Тримата ми другари бяха с мен и когато всичко ми бе отнето. Ала едва когато загубиш най-скъпото, ставаш истински свободен. Тогава си способен да превърнеш живота си в истинско произведение на изкуството. Нищо не те спира, останали са ти само опитите. И приятелите. Онези, които бяха три на брой – болката, надеждата и самотата.
Приятелят ми ме улови за раменете и ме издърпа назад. Строполих се на земята от отчаяние. Той коленичи до мен, сливайки погледа си настоятелно с моя, опитвайки се да ме успокои. Само че аз не изпитвах нищо. Бях претръпнал. Не можех да плача; сълзите просто ги нямаше. Не можех да чувствам; емоциите си бяха отишли.
В мен имаше само мрак.
Той никога нямаше да ме напусне. Щеше да остане единствената ми компания в тягосните дни, изпълнени с непреодолима самота. Щеше да бъде мой другар, мой враг; мен.
Вървях по тънка пътека, раздвояваща се на две. От едната страна ме чакаха лудостта и тъмнината, от другата – болката и тъгата на реалността. Не знаех по коя да поема, тъй като и от двете страни ме очакваше истински ад. Е, може би гневът и отмъщението бяха най-правилният избор, ако въобще имаше такъв.
Как стигнах дотук?
 


Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
The Sorting Hat
Разпределителната шапка
Разпределителната шапка
avatar

Профил
ПисанеЗаглавие: Re: i'm straight up losing my mind. are you?   Чет Сеп 04, 2014 5:02 pm

Черен Магьосник воден от болката? От страха? А може би копнеещ за силата? Хм... , но същото което казах и на твоя двойник ще го кажа и на теб - всеки си има своя история за разказване и свой живот който да изживее.



Одобрен и добре дошъл  smiley


Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
 

i'm straight up losing my mind. are you?

Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото 
Страница 1 от 1

 Similar topics

-
» your mind on fantasy, livin on ecstasy

Права за този форум:Не Можете да отговаряте на темите
Hogwarts School of Witchcraft and Wizard :: Your character, your life :) :: Създаване на герой-