Hogwarts School of Witchcraft and Wizard
Заповядайте в един невероятен свят изпълнен с магия и вълшебство. Форум за малки и големи направен по неповторимите книги на Дж.К.Роулинг,а именно "Хари Потър".Гмурнете се в света на магьосниците и се присъединете към нас за новата учебна година в "Хогуортс".А при кой ли ще отиде купата на домовете...предстои да разберем.

Hogwarts School of Witchcraft and Wizard RPG forum BG
 
ИндексТърсенеПотребителиПотребителски групиРегистрирайте сеВходВлез като PR
Гласувайте за нас :)
BGtop
Вход
Потребител:
Парола:
Искам да влизам автоматично с всяко посещение: 
:: Забравих си паролата!
Latest topics
Точки на домовете
- 320
- 1340
- 1280
- 780

Кой е онлайн?
Общо онлайн са 8 потребители: 0 Регистрирани, 0 Скрити и 8 Гости :: 1 Bot

Нула

Най-много потребители онлайн: 71, на Сря Яну 01, 2014 8:05 pm
Статистика
Имаме 423 регистрирани потребители
Най-новият потребител е Sandwich

Нашите потребители са написали 22570 мнения in 1536 subjects

Share | 
 

 Малко преди голямата зала...

Предишната тема Следващата тема Go down 
АвторСъобщение
Джесамин Лъвлейс
Слидерин
Слидерин
avatar

Профил
ПисанеЗаглавие: Малко преди голямата зала...   Сря Сеп 03, 2014 1:15 pm

Избягах от общата стая на моя дом и се отправих към вечерята, кикотейки. Днес беше нормален петъчен ден и нищо не ме изненада. Разбира се, освен няколкото фойерверки и ракети пуснати буквално преди пет минути при нас. Една ракета мина на сантиметри от мен. Добре че се наведох, иначе цял месец щях да прекарам при Мадам Помфри.
 Единственото, на което се надявах бе директор Озера да не разбере. Не ни трябваше да ни отнема точки. Сигурно вече бяха спрели с фойерверките, но щетите със сигурност са доста хубави. Е, не ме интересуваше, все някой ще ги оправи, за да не го накажат. Нека призня, беше забавно. Бях постояла малко на вратата и ги гледах как се крият в спалните или под масите. Няколко дори ме изблъскаха, за да избягат. Аз просто се смеех иронично и омагьосвах всяка ракета, насочила се към мен или близо до мен, да лети в обратната посока. Не че някой ме бе видял, всички се криеха и пищяха. По едно време малко се притесних, че може да счупят нещо важно или някое от стъклата с гледка към езерото, но да го приемем, който бе построил тази стая е имал в предвид, че ще стане нещо такова. Значи или стъклата са по-здрави от колкото си мисля... или всички сме прецакани.
 Излязох от коридора, водещ към подземията и в момента, в който направих крачка към голямата зала, спрях. Едно познато лице слизаше по стълбите, а аз просто се усмихнах.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Sophia A.
Рейвънклоу
Рейвънклоу
avatar

Профил
ПисанеЗаглавие: Re: Малко преди голямата зала...   Сря Сеп 03, 2014 2:19 pm

София определено не харесваше масовите събития. Имаше твърде много хора, твърде много шум и твърде много от всичко, което не й се нравеше. Предпочиташе да прекара времето си, което очевидно щеше да изгуби в голямата зала, в библиотеката с една добра книга в ръка, далеч от шума и чуждите погледи. Да, Софи определено предпочиташе тази картина пред другата, която уви не можеше да избегне.
Общата стая бе празна, което не бе някак характерно. Винаги имаше поне един или двама, бавещи се или просто не желаещи да се лутат из дългите коридори на сградата. Всъщност това бе разбираемо. Кулата бе наистина уютен дом за орлите, а и гледката, която осигуряваше със сигурност не бе за изпускане. Късметлии бяха тези, които имаха честа да станат част от Рейвънклоу. На това щастие се радваше и госпожица Августин.
Светлокосата девойка се изправи на двата си крака и с помощта на дланите си изглади прилежно черната пола. Леко пристегна вратовръзката с отличителните цветове на дома, към който принадлежеше и като за капак на всичко отметна дългите си къдрици назад. Не забрави да вземе мантията както и пръчката си - за къде бе без тях? Преди да излезе обаче отправи един последен поглед към прозореца, откриващ изглед към Забранената гора. В тюркоазените й очи сякаш проблесна пламък обикновено символизиращ ненаситното любопитство на брюнетката. Ала тъй като нямаше време да се отдаде на него в момента, тя просто напусна стаята, решена да потули чувството поне за малко.
Предвижваше се внимателно по извитото стълбище, което бе осветявано единствено и само от пламъка на факлите. Светлината бе оскъдна, но достатъчна. Не особено приветливата атмосфера пораждаше потискащи чувства в петокурсничката, които тя предпочете да игнорира. В ръка държеше една малка книжка с червени корици и пожълтели листи. Редки бяха случаите, в които момичето нямаше четиво в ръцете си. Бе нещо като неин отличителен знак. Бе вперила пъстрите си очи в текста и четеше така задълбочено, че човек би си помислил, че разшифрова нещо или разбулва някоя тъмна загадка от миналото на училището. Е, разбира се, от време на време отделяше поглед за да установи къде се намира и колко й остава, а и за да не се спъне или блъсне в някого или нещо.
Без дори да вдигне поглед от книгата си, момичето разбра, че е достигнал целта си. Как? Ами, хилядите гласове, които се носеха из помещението, бяха достатъчни. Въпреки това, Софи отдели светлите си очи от четивото и го затвори, като не пропусна да отбележи до къде бе стигнала. Стояща на няколко метра от входа, тя успя да обиколи залата с поглед или поне тази част, която можеше да съзре без да й се налага да влиза в помещението. Както и очакваше бе пълно, претъпкано бих казала дори. Масата на Грифиндор бе почти пълна също и тази на Слидерин. Своята не успя да зърне, но след минута и това щеше да се случи.
София не доумяваше причините за тази нестихваща еуфория у съкурсниците й. Да, масовите събития бяха един добър начин да опознаеш съдомниците си, както и тези от другите домове, ала нещата просто не се вързваха за момичето. Може би причината бе нежеланието й да комуникира с заобикалящия я свят или по-точно с част от него. Определено не бе сноб, но предпочиташе рейвънклоувците пред останалата гилдия. Ако трябва да сме честни, предпочиташе собствената си компания или тази на добрите стари книги, докато се скиташе из коридорите в търсене на приключение. Странна птица бе младата Августин.
Усещаше как потъва в собствените си мисли. Донякъде й харесваше, но знаеше, че ако скоро не изплува на повърхността ще се удави. Затова и побърза да го стори. Поклати глава едва забележимо преди да я вдигне високо. Изпълни дробовете си с глътка свеж въздух, ала секунда преди да поеме крачка към главната зала извъртя главата си на деветдесет градуса. Нямаше как да пропусне персоната застанала в страни от нея, усмихваща се така невинно сякаш виждаше стар другар от миналото.
Джесамин Лъвлейс - представител на дома Слидерин. Бе две години по-голяма от София, ала също толкова проклета, колкото и останалите от зелените. И ако случайно си мислите, че светлокосата девойка я мразеше, то нека побързам да ви поправя. Не определено нямаше омраза. Просто не бе особено ентусиазирана от съществуването й. Но пък й бе забавно, имайки предвид факта, че вечно имаше в какво да се конкурират.
На лицето на девойката се изписа усмивка, която от далеч личеше колко е фалшива. Обърна се с едно елегантно завъртане и леко наклони глава. Запази дистанцията помежду им просто защото не обичаше прекалената близост. Обикновено мълчеше и оставяше Джесамин да започне разговор първа, но този път реши да изневери на себе си.
- Госпожице Лъвлейс, каква приятна изненада. - рече тя не сваляйки усмивката  си. Не обичаше да го прави и имаше чувството, че ако не престане в близките няколко секунди ще я заболи лицето.


Her heart is made of ice and her soul of pure fire

Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Джесамин Лъвлейс
Слидерин
Слидерин
avatar

Профил
ПисанеЗаглавие: Re: Малко преди голямата зала...   Сря Сеп 03, 2014 3:08 pm

София слезе по стълбите, все така вперила поглед в книгата. Още малко и щеше да мине покрай мен без дори да ме поздрави.
-Госпожице Лъвлейс, каква приятна изненада - усмихна се тя.
-Здравей, София, радвам се, че си се научила да поздравяваш - отвърнах аз. - Наистина ме впечатлява факта, че не се спъна дори веднъж по стълбите.
 Много обичах да я дразня. Винаги изглеждаше сякаш я мразех, но не можех, колкото и да исках. Понякога дори си мислех, че си приличаме повече от колкото предполага. И двете не обичахме големи събирания, но харесвахме книги и самота. Също, за неопределено време да не забелязваме света около нас, а да се замисляме за живота или за онзи свят в главите ни. Разликата: аз използвах ума си, за да манипулирам хората и да получавам каквото искам, докато София бе твърде добра за това. Наистина убедена съм, че може да го направи. Но... Августин си е Августин, не би наранила и муха без да има причина.
-Любопитно ми е, защо винаги носиш книги? Да се храниш ли идваш или да четеш? Или просто така правят всички гарвани?
 Почувствах се малко зле. Знаех какво е да останеш до сутринта, за да прочетеш последните 500 страници на „Игра на Тронове“. Доста често се чувствах зле като я обиждах. Може би дори ако бяхме от един дом щяхме да сме приятелки. На моменти само тя разбираше коментарите ми, другите просто не можеха да ги възприемат. 
 Вече не се усмихвах, а по-скоро гледах въпросително. Познавах я от 3-ти курс, а още не знаех какво чете. Паулу Коелю?
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Sophia A.
Рейвънклоу
Рейвънклоу
avatar

Профил
ПисанеЗаглавие: Re: Малко преди голямата зала...   Сря Сеп 03, 2014 4:10 pm

София имаше необичайния късмет да попада в най-различни и странни ситуации, в които винаги срещаше хора и току-виж се сприятели с тях или пък станат врагове. Първата такава ситуация започна в един съвсем обикновен ден край езерото, но се обстоятелствата се обърнаха на сто и осемдесет градуса, когато няколко души от змийчетата решиха да я предизвикат на дуел. Разбира се, бяха на нейната възраст, но ролята на наблюдател играеше Джесамин. Софи очакваше тя да ги спре, все пак бе по-голяма и се предполагаше, че следва правилата. Но, да винаги има едно 'но'. Ала бе по-забавно да си посмееш, от колкото да помогнеш, нали? Краят няма да обсъждам. Само ще кажа, че светлокосото дете се постара въпросните персони да не й досаждат повече.
Августин бе наясно с факта, че ще й е трудно да се отърве от русокосата. Вярно, допадаше й да има, някого с когото да се конкурира или с други думи да изтъква колко по добри са Рейвънклоу от останалите, но не винаги посрещаше дразгите с отворени обятия. Имаше моменти, в които й се искаше да изпробва някое подло заклинание върху опонентката си, но осъзнаваше, че това не е в неин стил. Все пак тя бе гарван, а на гарваните не им бе присъщо да пълзят в низкото, за разлика от змиите.
Имаше обаче още нещо, което крайно я изненадваше. Имаше неща, по които и двете момичета си приличаха ужасно много. Не веднъж бе виждала събеседницата си да се разхожда сама из околностите. Чести бяха и случаите, в които я засичаше в библиотеката потънала в невероятния свят на книгите. Софи отдавна бе забелязала, че госпожица Лъвлейс е доста интелигентна натура, ала бе предпочела да ползва интелекта си за не особено добри цели. Определено имаха допирни точки, които при други обстоятелства биха ги направили добри приятелки. Но съдбата бе решила друго.
- Виждам, че имате напредък. Не подозирах, че сте способна да правите комплименти. - отвърна с равен тон пъстрооката. Знаеше на къде отиват нещата. Винаги следваха една и съща посока. Разбира се, винаги имаше нещо ново, което да украси 'чудесните' им разговори.
В редките моменти, в които умът й не се рееше някъде в необятния свят на познанието, София отделяше по няколко минути за разучаване на съществата в обкръжаващия я свят. Изучаваше характерите им, базирайки се на отношението им към другите, начина на говорене дори езика на тялото играеше роля в дешифрирането. Понякога успяваше, друг път й бе необходимо повече време, което тя не обичаше да губи. Този момент обаче не бе от тези.
В главата на девойката се въртяха различни идеи как да приключи този разговор, да се завърти около масата на дома й и най-важното да се върне колкото се може по-бързо към четивото, което й се наложи да изостави така безцеремонно по-рано. Понякога си мислеше, че е прекалено обсебена от книгите. Нищо чудно, че някои я наричаха книжен плъх или пък шеговито й предлагаха направо да се принесе в библиотеката. Добре, че момичето не обръщаше внимание на плоските им коментари. Тя просто обичаше да чете, а и какво по-хубаво от това да заровиш нос в някоя интересна книга и да се абстрахираш от сивото ежедневие, поне за час-два.
Отново попаднала във водовъртежа на собствените си мисли, София гледаше към срещустоящата с плашещо празен поглед. Но в мига, в който думите й отекнаха в пространството, светлокосата едва-ли не се 'свести'.
- Ние гарваните обичаме да се реем из висотите на мъдростта. Но не очаквам да го разбереш, след като Слидерин са добри само в едно - пълзенето. - отговори съвсем спокойно на въпроса й, като в гласа й се долови лека закачлива нотка. Не приемаше нещата толкова навътре, но знаеше кога да бъде сериозна и кога не. В този случай може би бе по малко и от двете. И докато някои биха я разбрали погрешно, то при Джес нямаше такава опасност.


Her heart is made of ice and her soul of pure fire

Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Джесамин Лъвлейс
Слидерин
Слидерин
avatar

Профил
ПисанеЗаглавие: Re: Малко преди голямата зала...   Сря Сеп 03, 2014 8:52 pm

Този разговор някак ми допадаше. Сякаш, ако бяхме в други обстоятелства, аз бих била Джим Мориарти, а тя Шерлок Холмс. Малко пресилено, но защо пък не? Сравнението беше горе-долу подходящо, а Джим Мориарти ми бе любимия герой от книгите, да не говорим за филмите. Все пак всяка история се нуждае от добър и старомоден злодей. Понякога си мислех, че това съм аз. Просто добрият, старомоден злодей, но нека не прекрачваме границата, не съм Долорес Ъмбридж.
 На моменти се замислях и за това. В старото ми училище, при мъгълите, всички ми повтаряха колко съм зла. Честно казано, просто не им позволявах да ме бият. Когато дойде писмото ми за Хогуортс се радвах повече от родителите ми. Имах шанс за ново начало... и го опропастих. Понякога си мисля, че вече достатъчно съм заслужила онези епитети. Най-лошото е, че не бих променила нищо, дори и да мога. Така е най-добре, все пак малко хора изобщо дръзват да говорят с мен. София Августин беше, и все още е, най-близкото нещо до приятелка, което имах: "смъртен враг". Без цялата история за унижение и омраза, без интригите. Наистина ми се щеше да я мразя. Въпреки това, дълбоко в себе си исках такава приятелка с която мога да говоря за всичко, не само за книги. Просто интелигентен човек, който да споделя моето мнение за повечето неща. Е, не бих отказала да говоря и за „Крадецът на Книги“, но първото е с приоритет.
 След последния и коментар се подразних леко, но ме напуши смях.
-О, явно не само аз имам напредък - усмивката не напусна лицето ми. - Скъпа ми Августин, тъй като ще си говорим по фамилии, нека ти споделя едно мое лично виждане. Орлите, или както ти спомена, гарваните, летят. Те могат да кацнат на който и да е клон или на някое високо място, където никой не може да ги стигне. Но на тях коства ли им изобщо някакви усилия? Не мисля. Само няколко размаха на крилете и са там. От друга страна, на една змия, например, ще и е пъти по-трудно да се изкачи на въпросния клон, зависи дали си струва. Разбираш ли? На вас могат да ви откъснат крилете и вие ще спрете да летите, но ще трябва да отнемете живота на една змия, за да спре да пълзи. С лъвовете и язовците също е така. Заради това, София, сме такива каквито сме в момента. Нямаме криле, нито ръце, нито крака, но имаме зъби и умеем да си подреждаме приоритетите. Поне повечето от нас.
 Цялото сравнение го измислих в момента на говоренето. Това в никакъв случай не значи, че не го мислех. Мислех го, о да, мислех го.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Sophia A.
Рейвънклоу
Рейвънклоу
avatar

Профил
ПисанеЗаглавие: Re: Малко преди голямата зала...   Чет Сеп 04, 2014 1:48 pm

Цялата тази обстановка се нравеше на светлокосата. Незнайно защо, но винаги й напомняше за вечната битка между добро и зло, ако изобщо можех да се изразя по този начин. По-скоро бе борба между злодея и героя, макар че, Джесамин не бе чак толкова голямо зло, нито пък София бе кой знае какъв герой. Отношенията им просто прерастваха в един нов и по различен свят, в който те сами пишеха историята си. Всъщност ако някой ги наблюдаваше отстрани със сигурност би пожелал да напише книга за двете ученички, защото те бяха всичко друго, но не и скучни.
Госпожица Августин никога не бе стъпвала в мъгълско училище. Годините, които прекара при баща си бяха оползотворени добре. Максим се грижеше добре за момиченцето си, стараейки се нищо да не й липсва. Бе се заел сам да я обучава като се стараеше да избягва всичко свързано с черната магия, колкото и трудно да му бе. И въпреки всичко, любопитната му дъщеря бе намерила начин да се добере до стари негови записки и да научи едно-две неща. Ала това бе друга тема. Фактът, че не прекарваше време сред други на нейната възраст направи девойката малко или много интровертна. Не се забъркваше в неприятности или конфликти поради простата причина, че не общуваше с почти никого. Но случая с госпожица Лъвлейс бе друг. Колкото и неприятна да бе компанията на русокосата, на Софи й харесваше да общува с нея. Колкото и различия да имаха, допирните им точки някак си смекчаваха нещата. А и какво по-хубаво от това да размениш някой остър коментар с интелигентен човек, който би те разбрал правилно, колкото и кодирано да говориш.
Момичето търпеливо изчака събеседницата си да приключи с доводите, които изложи в старанието си да защити дом Слидерин. Честно казано й бе интересно да чуе интересната интерпретация и разбиране на Джес. Винаги имаше какво ново да чуе и да опровергае или пък потвърди. Да, имаше случаи, в които София просто не можеше да отрече, когато съперницата й бе права. Ала този не бе такъв.
- Не забравяй, скъпа ми Джесамин, че крилете не са единственото ни оръжие. - спомена просто така. Вече не се усмихваше, но не защото не й бе забавно, а просто защото не виждаше смисъл да държи фалшивата гримаса на лицето си.
С леко движение, Августин се обърна към вратата и направи една-две малки крачки напред. Определено не й се искаше разговорът им да приключва, но коремът й започна да се обажда и задълбочаването в някоя книга или размяната на някоя друга обида или намек щяха да предизвикат единствено и само раздразнение.


Her heart is made of ice and her soul of pure fire

Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Джесамин Лъвлейс
Слидерин
Слидерин
avatar

Профил
ПисанеЗаглавие: Re: Малко преди голямата зала...   Чет Сеп 04, 2014 3:17 pm

Чух изказването на Августин. То също, както другото, ме подразни, но отново се усмихнах. Дори и да се съгласявах с някои неща, не бих и го признала. Тя се обърна и тръгна към залата, където вече привършваха предястието.
-Интересно, София, едновременно казваш, че крилете не са единственото ви оръжие, но отново се понасяш към вртата - изрекох аз, като се усмихнах още по-широко.
 Вече не ми се вечеряше. Не че ми се говореше особено, но Августин явно бе заразна. Исках да мина през вечерята, за да прибера някоя ябълка или нещо подобно, а после да взема онази недовършена книга от стаята си и да седна отвън, в сянката на стълбите.
 „Дано ракетите и фойерверките да са свършили...“ - помислих аз.
-Последен въпрос, ако си така любезна да ми отговориш. Така и не те попитах, никога не те попитах, какво всъщност четеш?
 Вече не се усмихвах. Правех го твърде много, а всички знаеха, че който се усмихва твърде много всъщност изобщо не е щастлив. Е, опитвах се. Опитвах се, но наистина не можех да бъда щастлива. Това правят твърде много книги, дават ти твърде много алтернативни варианти, които, доста често, са по-добри от реалността. Можеш да бягаш и да се криеш, но не можеш да го правиш вечно, защото от каквото и да бягаш, все ще те намери. Тогава въпросът е, достатъчно силен ли си да го приемеш? Знаех за себе си... не бях. Дано поне Августин да беше.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Sophia A.
Рейвънклоу
Рейвънклоу
avatar

Профил
ПисанеЗаглавие: Re: Малко преди голямата зала...   Съб Сеп 06, 2014 12:19 am

Девойката се носеше така феерично към залата. Изглеждаше така сякаш летеше. И всичко бе толкова приятно, докато изказването на Джесамин не й дойде като гръм от ясно небе. Имах чувството, че в ръцете на съперницата й имаше пушка, която тя с удоволствие насочваше към светлокосата и стреляше при първа възможност. След това се смееше злокобно като някой злодей от анимационен филм, потърквайки длани една в друга самодоволно. Прелестна картина, нали?
Петокурсничката спря рязко. Леко повдигна брадичка, а заедно с това и цялата си глава. Пое си въздух без дори за миг да удостои конкуренцията с поглед. Обгърна четивото с двете си ръце и го притисна към гръдния си кош, след което заговори.
- Не можеш да накараш един гарван да спре да лети, така както не можеш да принудиш змията да спре да пълзи. - този път в гласа й не се долови абсолютно никаква закачлива нотка. Не прозвуча дори като обида. Просто кратък коментар, с който се надяваше да се отърве от госпожица Лъвлейс поне за петнадесет минути, в които ще се наслади на вечерята.
Изведнъж, госпожица Августин леко присви светлите си очи. До слуха й достигна нервното къркорене на корема й. Имаше чувството, че й казва не по-скоро крещеше: "НАХРАНИ МЕ, ХЛАПЕ! НАХРАНИ МЕ!" Но не звукът бе проблема, а неприятното усещаше. Все едно хиляди малки човечета драскат по стените с острите си нокти, удовлетворени от хаоса, който създават. Да, ако продължаваше да разчита само на два-три плода дневно щеше да си навлече гнева на господин Стомах. Каква ирония.
Миризмата на топли кифлички галеше обонянието й. Приветстваха я с отворени обятия, а това бе достатъчно за Софи. Като омагьосана тя отново се понесе към залата, следвайки нежната мелодия или по-точно аромат. И ето на, отново бе свалена от небесната шир с гръм и трясък. Просто чудесно.
Този път, София не се стърпя и отправи тюркоазените се ириси към Джес. Не, определено не очакваше точно този въпрос. Всъщност си мислеше, че ще е поредния опит да я засегне с някой от хапливите си коментари, ала, за щастие, бе свързано с книгите. Предмети, които обичаше да държи в ръцете си.
- В момента привършвам "Тайната на Жълтата стая" от Гастон Льору. Защо питаш? - отговори ученичката като леко помръдна книгата, позволявайки на срещустоящата да зърне част от корицата. Повдигна вежди, в очакване на отговор от страна на русокосата.


Her heart is made of ice and her soul of pure fire

Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Джесамин Лъвлейс
Слидерин
Слидерин
avatar

Профил
ПисанеЗаглавие: Re: Малко преди голямата зала...   Нед Сеп 07, 2014 4:02 pm

За момент се отнесох, но коментара ме върна на земята.
 Усмивката се появи на лицето ми. Не, не същата иронична усмивка, а друга. Сякаш знаех, че не може да ме достигне, но уважавах опитите и. Или все едно контролирах всеки бъдещ момент, а тя бе просто една смела, малка мравка. Нито едно от двете не беше вярно, просто се опитвах да опиша самата усмивка. Чувствах се някак отнесена, но и някак горда, незнайно защо. 
 Приближих се към нея. Все пак и аз щях да влизам на вечеря, но тя не би искала да я виждат с мен. 
-За змиите знам, но за орлите не съм чак толкова сигурна. Понякога сте по-горди и от нас, а ние би трябвало да сме горделивите. Поне така казват всички.
 Бях свикнала да стоя гладна дълго време. Родителите ми често ме наказваха така, но Августин явно не беше толкова издръжлива. На два пъти се бе запътила към залата. Разбира се, нямаше да я задържам дълго.
-Не е ли странно от колко време се познаваме, а така и не знам какво всъщност четеш? - Попитах аз. - Интересно е колко можеш да научиш за човека само по книгите, които чете. Чувала съм за „Тайната на Жълтата Стая“, но съм с леки предразсъдъци към французите. Ако си любопитна, за което не съм сигурна, в момента чета „Етюд в Червено“ на сър Артър Конан Дойл. Дано на теб това ти е достатъчно.
 Подминах я и се насочих към залата със същата усмивка, но някак ми изглеждаше твърде лесно. Имах чувството, че просто не е в неин стил да не ми отговори.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Sophia A.
Рейвънклоу
Рейвънклоу
avatar

Профил
ПисанеЗаглавие: Re: Малко преди голямата зала...   Нед Сеп 07, 2014 11:00 pm

София не гледаше на себе си като на забавна личност. Тя бе сериозна във всичко, което правеше и казваше. Нямаше ги закачливите шеги или веселяшкото държание. Сякаш бе от камък. Е, имаше чувство за хумор и обичаше, когато някой се опиташе да я развесели. Не се забавляваше толкова на шегите, колкото на грандиозните провали от безсмислените опити. Но ето, че отново бе привикала усмивката, която така доволно се бе настанила на лицето на събеседницата й. Да, шегите определено не бяха в списъка с неща, които Софи умее, ала иронията... О,тя бе до болка позната на младото създание особено след като се бе превърнала в част от всекидневието й.
Гордост - нож с две остриета. Всеки човек притежаваше някаква доза гордост. Изпитваше я, когато бе доволен от себе си, от постиженията си, от думите си. Носеше удовлетворение, наслада. В умерени количества не бе вредна, но превишиш ли дозата... Не случайно бе писано „Гордостта предшества погибелта, а високомерието - падането. По-добре някой да е със смирен дух между кротките, отколкото да дели плячка с горделивите.” На госпожица Августин не й бе ясно как така Джесамин бе решила, че на Рейвънклоу този етикет им отиваше повече, от колкото на Слидерин. Ала тъй като й бе дадена възможност да го опровергае, то светлокосата със сигурност нямаше да я пропусне.
- Не мисля. Това е нещо, в което никога няма да ви надминем, защото очевидно не желаем. Ние просто знаем в какво сме добри. - заяви ученичката уверено. Да, момичето определено нямаше да позволи да петнят дома й и като отдаден на родината патриот почувства дълг да го защити.
За миг се разсея. Думите на блондинката сякаш преминаха покрай нея, докосвайки я едва едва. Единственото, което оставиха след себе си бяха призрачните следи на нещо отминало, несъществуващо. Девойчето отправи поглед към червената книга в ръцете си и въздъхна. Явно предразсъдъците на събеседницата й бяха в повече от колкото любопитството. Но тя не я винеше. Все пак, всеки е различен, нали така?
Макар да не бе в неин стил, София реши да не удостои конкуренцията с отговор. Щеше да е много по-забавно да я остави да се чуди какво точно се върти в главата на петокурсничката, от колкото да й предостави всичко наготово. А и се съмняваше, че това ще бъде краят на разговорът им. Просто една кратка пауза преди големият сблъсък.
Без да се бави и минута повече, с бързи крачки детето мина покрай момичето като призрак. Не  каза нищо, не я погледна дори. С елегантни движения се отправи към масата на Рейвънклоу и се настани в близост до съкурсниците си. Остави книгата в скута си, защото се съмняваше, че ще оцелее ако бъде поставена на дървената повърхност в близост до толкова храни и напитки. След това взе една от току-що изпечените кифлички заедно с чаша портокалов сок и се приготви за хапване. Най-накрая щеше да задоволи стомаха си.


Her heart is made of ice and her soul of pure fire

Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Джесамин Лъвлейс
Слидерин
Слидерин
avatar

Профил
ПисанеЗаглавие: Re: Малко преди голямата зала...   Пон Сеп 08, 2014 12:28 pm

Оставих я да ме подмине. След последния и коментар повдигнах вежди. Видях я как влезе и седна на масата си. За около момент дори се разсмях, но приключи доста бързо.
-Браво на малката София, най-накрая да успее да ме затапи с мои виждания - промълвих тихо.
 Аз просто се обърнах и тръгнах към общата си стая. Много хора ми бяха казвали, че съм горделив човек, но според мен скромността граничи с глупостта, а точно това ми бе споменала Августин. Другото, до сега не е можела да ме затапи така, че аз да се чувствам затапена. Винаги просто се смеех на висок глас, защото ми беше смешно. Е, човек научава неща за другите с всеки изминал ден. Понякога мислех, че знам всичко за нея, но този път успя да ме изненада, а аз почти не се изненадвах на каквото и да е. 
 Влязох и излязох от общата стая за секунди, държейки книгата си в ръка. Не... фойерверките бяха спрели, но не исках да ме виждат там. Кой знае, ако някой учител минава и случайно ме види можеше набързо да ме обвини. Да... после един час при директора...
 Запътих се към изхода. Това наистина не бе краят на разговорът ни. Не всички от Слидерин са кръвожадни и отмъстителни злодеи. Сравнителна част просто много искат да могат да контролират живота и съдбата си. Аз до преди година бях така. В днешни дни... не съвсем. Много ми се щеше да и го кажа, но гладът и бе твърде силен, за да му устои, което намирам за съвсем нормално. Сега ми дойде на ума онзи цитат от песен на... всъщност не помня нищо, само цитатът: „Всичко, което искаха бе злодей, злодей. Висчко, което имаха бе мен. Всичко, което искаха бе злодей, злодей. Заради това накрая взеха мен.“ Светът се нуждае от злодеи. Не винаги е нужно да е онази стара вещица или мащехата ти... по-скоро нещо, което ти да виждаш по този начин. В нейните очи бях злодей, но аз така или иначе се имах за злодей. Не беше добре да разделям хората по този начин. Истинското зло, чистото зло, е нещо съвсем различно. От него би трябвало да се пазят хората, а не от 'гадния' учител в часа по Аритмантика. Той или тя е просто преходен, злото... не съвсем. Понякога дори ми се струва, че сякаш то живее вечно. Може би, защото наистина живее вечно.
 Излязох отвън и седнах в сянката на стълбите. Постоях малко така преди да отворя книгата. Замислих се как се стигна до тук. Августин не ме харесваше особено, но това бе, заради онзи случай преди години, когато не и помогнах. На кой изобщо бях помогнала, през този период? Май само на себе си. Ами, да. От страни погледната, аз бях най-грубата, противна и досадна магъосница, който някой би имал нещастието да срещне. Това обясняваше защо нямам приятели.
 При мисълта за последното изречение се разсмях. Беше твърде на място.
 На темата, защо всъщност някой би искал да ми е приятел? Както споменах преди, София бе най-близкото нещо до приятел, което имах, но не беше. Аз нямах приятели. Нека никой не го приеме погрешно, свиква се. Накрая дори започна да ми харесва, всички онези деца от първи, втори, трети и четвърти курс не ми липсваха особено. По-скоро се радвах, че ги няма. Бяха идиоти, пък и доста се обиждаха като им го кажех в лицето.
 Реших да спра с размислите за мен, никога не са правели каквото и да е в моя полза. Отворих книгата на мястото където бях спряла и се зачетох...
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Sophia A.
Рейвънклоу
Рейвънклоу
avatar

Профил
ПисанеЗаглавие: Re: Малко преди голямата зала...   Вто Сеп 09, 2014 8:04 pm

Вечерята, колкото и да се стараеше да избегне може би бе единственото място, където можеше да не мисли за проблемите си поне за малко. Четенето определено бе по-добра алтернатива, имайки предвид, че я пренасяше в един много по-красив свят. Но тъй като то бе съпътствано с тишината, а тя както знаем често ни връщаше в миналото, понякога й пречеше да се откъсне от реалността, което напоследък доста се харесваше на светлокосата. Тук, в стая с толкова много хора и шум, девойката имаше алтернативата да се съсредоточи върху нещо друго. А и това бе един добър начин да 'общува' със съдомниците си, ако можехме да го наречем така.
София отхапа последната си хапка от кифличката доволно. След това отпи от сока си, наслаждавайки се на приятните чувства предизвикани от хладната течност, която се стичаше по гърлото й. Остави стъклената чаша настрана и присви устни, облизвайки ги незабележимо за останалите. Макар и малко изяденото със сигурност щеше да й помогне да преживее до сутринта. Готова да напусне залата, младата Августин се изправи внимателно и пое своето четиво в ръце. Усмихна се на останалите от дома Рейвънклоу и с бавни крачки пое към изхода. И за малкото разстояние, което имаше да измине преди да излезе, Софи отново попадна в капана на собствените си размисли.
Джесамин не бе типичният злодей. Всъщност този етикет не й отиваше особено. Да имаше си своите недостатъци, но кой нямаше. Все пак никой не е перфектен, нали така? Но госпожица Лъвлейс със сигурност не бе чистото зло. То бе много по-страшно и опасно. Наподобяваше проклятие надвиснало над всеки един от нас. Спотайваше се в закътаните ъгли на замъка, в сенките на дърветата, измежду учениците и просто чакаше подходящия момент, в който да удари. Също като доброто, то бе вечно. Бореше се за надмощие, ала някак си все не успяваше, защото баланса между двете сили трябваше да бъде запазен. Поне засега.
Замисляйки се над миналото й с Джес, София донякъде намираше враждата им за глупава. Може би прекалено бързо я бе преценила и отписала. Може би трябваше да й даде шанс да покаже истинското си аз, но тогава си припомняше, че тя вече го бе сторила. Всъщност правеше го при всяка тяхна среща. На двете не им бе писано да бъдат приятелки, въпреки всичко връзката помежду им бе достатъчна. Всеки се нуждае от някого, когото по някакъв начин го подтиква да покаже най-доброто от себе си. В какъв аспект, това вече бе съвсем друга тема.
Без дори да усети, София бе излязла от пределите на залата и както винаги автоматично се бе отправила към стълбите, които щяха да я отведат обратно в общата стая на дома й. За щастие, спря на време, защото в противен случай щеше да се сблъска с русокосата си събеседница от преди малко. Отправи един бърз поглед към нея или по-скоро към това, което четеше. Тиха въздишка успя да се промъкне измежду устните й, преди ученичката да се обърне и понесе към библиотеката. Надяваше се, че там ще намери така дългоочакваното спокойствие, което като един неин верен приятел ще й позволи да довърши книгата си и може би да започне друга.
Единственото, за което искрено се надяваше, бе да е останала незабелязана от нежеланите погледи.


Her heart is made of ice and her soul of pure fire

Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Джесамин Лъвлейс
Слидерин
Слидерин
avatar

Профил
ПисанеЗаглавие: Re: Малко преди голямата зала...   Вто Сеп 09, 2014 11:12 pm

 Имах чувството, че колкото по-студено ставаше, толкова по-интерсено се заплитаха събитията в книгата. Разбира се, не издържах докато не я прочетох, което стана доста бързо, имайки в предвид до къде бях стигнала последния път. В един момент просто повдигнах глава и осъзнах, че през цялото това време съм стояла до стълбите. Разбира се, бях леко разочарована. Обожавах да чета за Шерлок Холмс. Надявах се някой ден да мога да виждам хората като него. За сега успявах, но само когато бе леко очевидно. Особено когато повечето са вече разпределени в дом...

 Със София стана така. По времето когато се запознахме тъкмо бях прочела „Баскервилското Куче“ (нищо, че карах поредицата разбъркано). Първата ми мисъл относно Августин бе, че е твърде наивна. Израстнала в малко градче или в село. На домашно обучение е била, не познава много видове хора щом се надява на чужда помощ. Майка и я е пазила повече от всичко друго. Е, вероятно майка и, майките в 9 от 10 случая са по-притеснителни от бащите. Баща и... баща и го няма. Това вече си беше изтрел в тъмното. Почти всички деца с такива семейства имат определено излъчване. По-скоро нещо липсва в характера им, или са в едната крайност или в другата. Или мислят, че могат да се справят с всичко сами, или са несигурни. Колкото и да го прикриват, винаги се оказва така. Августин ми изглеждаше несигурна, но бях убедена, че всъщност е от първият тип. Повечето са така, щом единия родител го няма, не винаги другия успява да покрие всичко. Единственото нещо, нужно ми, за да потвърди последния факт за нея, бе дали има брат или сестра. Е, нямаше, бях разпитала. Значи наистина бе от онези, които си мислеха, че могат да се справят с всичко. Но и Августин бе от Рейвънклоу... не винаги това подчертава интелигентност. Локхарт например. Все пак книгите и ми подсказаха достатъчно. Едно е да четеш „Здрач“ и да се имаш за компетентен, друго е да четеш нещо, което ти развива мозъка и те кара да мислиш. Теориите и за живота и хората си ги биваше. Бях малко по-умна от нея, но бях и по-голяма. Щеше ми се да я видя когато стане седми курс в Хогуортс... На нейната възраст не общувах с никой, а тя имаше достатъчно приятели. Късмет с тях, като започнат да ти се месят в живота! Не бих отрекла, много е забавно да играеш с приятелите си, защото са твърде глупави, за да разберат каквото и да е, но това си има граници. Позволиш ли им да погледнат през твоята призма, гордостта им се удря в тавана. 

 Изправих се и влязох в замъка. Чувствах разочарование, че книгата свърши. Не мисля, че някой би разбрал колко много харесвах да представям себе си като Мориарти, а София като Шерлок. Имаше и по-лоши герои от него, той просто беше човекът с „ключовете“. В свят на заключени врати, човекът с ключовете е крал. Е, все пак успя да накара Шерлок да избяга в чужбина, но не за това става дума в момента.

 Държах книгата си, сякаш чета, докато всъщност не исках никой да говори с мен. Ве едно някой щеше, но нямаше лошо да го направя. Не пропуснах и София, в която почти не се блъснах. Грешката си бе нейна, аз не гледах на къде вървя, по-скоро карах на памет и инстинкт. Очаквах да каже нещо, но... тя просто ме подмина? Точно когато си помислих, че най-накрая може да започва разговор.

 „Честта отново ли се пада на мен?...“ - Запитах си аз.

 Повдигнах глава, но не се обърнах назад, към нея. Вместо това заговорих достатъчно силно, за да ме чуе.

-Тъкмо когато си мислех, че си се научила да поздравяваш... - обърнах се към нея. - Към библиотеката ли, Августин?

 Иронична усмивка украси лицето ми. Вечерята бе свършила и бе време да я подразня. Не мисля, че изглеждаше особено ентусиазирана. Разбираемо, не се бях хранела и следователно не ми се спеше. По-скоро аз исках да отида до библиотеката, не тя. Оставаше ми само да прочета „Празната къща“. Все пак колко ограничени ми бяха възможностите вечер? Не можех да рисувам, щеше да замирише на боя. Не можех и да свиря, защото другите спят. Вечер четях книги, нямаше кой да ме прекъсне или да ми говори на главата, че да не мога да се съсредоточа. Изненадваше ме как София може да чете дори в съседната стая да са пуснали Металика на пълни обороти. 

 Зачаках отговор от нейна страна. Поне ако ми отговореше. Ако и се спеше много, моеше и да не го направи, но нали надеждата умира последна?
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Sophia A.
Рейвънклоу
Рейвънклоу
avatar

Профил
ПисанеЗаглавие: Re: Малко преди голямата зала...   Чет Сеп 11, 2014 4:02 pm

Да прецениш някого определено не бе лесна задача. Рядко се случваше с един прост поглед да дадеш точно обяснение за характера на някого. Обикновено се изискваше поне един-два проведени разговора между въпросните персони. Достатъчно бе и да попаднат в ситуация, в която трябва да покажат на какво са способни, за да постигнат желаното. При София това не бе обходимо. Бе развила тази си способност достатъчно, за да може да прецени хората още в самото им запознанство. Не й бяха нужни думи. Езикът на тялото бе достатъчен.
С Джесамин беше така, макар нещата да бяха взели друг обрат с течение на времето. Лъвлейс бе типичният пример за затворен човек. Очевидно бе, че няма приятели благодарение на характера си или по-точно самочувствието й, което според младата девойка нямаше голямо покритие. Разбира се, за лошите черти със сигурност си имаше причина да се изявяват с пълна сила. Вероятно даже не - със сигурност е имала проблеми с родителите си поради простата причина, че на са й позволявали да прави това, което иска. Държали са я изкъсо и сега, когато имаше шанс да развее гривата си, тя не пропуска тази възможност. Чакала е възможност да се докаже, да покаже истинската си същност, което й е било трудно, докато е била в пределите на дома си. Но какво ли очакваше от човек попаднал в Слидерин. Ала определено имаше и нещо, което все пак се харесваше на младата Августин. Също като нея самата, русокосата се задълбаваше в книгите, макар че, според петокурсничката Джесамин се ограничаваше единствено до прочутия Шерлок Хоумс. Да, не можеше да отрече, че поредицата е завладяваща, но девойката я бе минала доста отдавна, след като я бе получила за дин от рождените си дни. София не обичаше да слага граници в това отношение. Тя смяташе, че всяка една литература, било то френска, английска, руска и т.н, има нещо специално в себе си, на което си струва да се обърне внимание. Девойката не можеше да отрече, че обича приключенските романи, както и мистериите, но може би най-голяма слабост й бяха историческите книги. Обичаше да обогатява знанията си, макар и все още така невръстна. Все пак добре са казали хората - "с възрастта не винаги идва мъдростта". Ала Софи все още имаше много да учи за живота като цяло, макар да бе вкусила от горчивината му от рано.
Донякъде бе забавно да си се представя в ролята на добрия стар герой, който вечно побеждава злодея и всичко завършва с щастлив край. Само че това между светлокосото дете и седмокурсничката бе много далеч от представите й. Защо ли? Защото липсваше онази характерна неприязън помежду им. Нямаше го желанието за мъст или болка. Е, вярно понякога на синеоката й се искаше да допре върха на пръчицата си до лицето на опонентката си и изрече едно от трите непростими проклятия, което по случайност бе научила, докато съжителстваше с баща си. Щеше да й достави удоволствие, но съвестта й я възпираше. И понеже бе послушно момиче, се въздържаше от подобни желания. Макар че, с удоволствие би се изправила срещу Джесамин в дуел.
Августин спря плавно. Нямаше как да не чуе думите на събеседницата си, след като тя едва не ги изкрещя. За щастие, коридорът все още бе празен, което щеше да спести неприятните погледи от страна на останалите ученици. София не се изправи лице в лице с русокосата. Съвсем леко обърна глава, колкото да успее да я улови с периферното си зрение. Тайнствена усмивка се прокрадна на лицето й. Изглеждаше така сякаш знае нещо, което на съперницата й убягваше.
- Защо? Да не би случайно и ти да си решила да се появиш там? - на въпроса отвърна с въпрос. Истината бе, че не я интересуваше къде отива Лъвлейс. В главата й вече бе направен план-графикът, който задължително трябваше да бъде изпълнен. Бе простичък - да дочете книгата си и да вземе 2-3 за следващите двадесет и четири часа. Знаеше как да запълни свободното си време, което впрочем рядко й се отваряше.
Този път не тръгна така бързо. Стоеше кротко и мирно в очакване на отговор, който нямаше никакво значение за нея, но от учтивост реши да чуе. Младата Августин бе наясно с факта, че тези сладки приказки рано или късно ще свършат. А ако това се случеше, то означава, че нещата са се задълбочили до толкова, че вече само пръчиците можеха да говорят вместо собствениците си. Въпреки всичко, Софи не искаше да се стига до там поне не още. Изглеждаше така сякаш има някакъв грандиозен план, за който все още не бе време да се
състои.


Her heart is made of ice and her soul of pure fire

Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Джесамин Лъвлейс
Слидерин
Слидерин
avatar

Профил
ПисанеЗаглавие: Re: Малко преди голямата зала...   Чет Сеп 11, 2014 8:48 pm

И отново разговорът ни продължи, но не мисля, че на Августин вече и бе до приказки.
 Някои хора биха казали, че това е нищо, просто разговор, но аз имам дълбоко неуважение към дуелите. Както Марк Твен е казал: Ако някой ме предизвика на дуел, бих го завел на някое тихо място, за да го убия. Горе-долу това важеше за мен. Бях способна да мразя, о колко способна бях, просто не по начина по който всички очакват. Бих съсипала човек психически, защото знаех, че боли много повече. Такива рани трудно зарастват. Понякога мисля, че дори с разговор бих могла да го накарам да се самоубие. Последното си беше възгордяване, но мисля, че някой ден наистина бих била способна на това. Това в никакво значение не значи, че не умея да се дуелирам. На това ме учеха специално вкъщи. Спокойно можех да кажа, че бях най-добрата сред съучениците ми. Умеех това, което ми бе полезно.
 Въпреки, че книгите за Шерлок Холмс бяха оказали най-голямо влияние върху характера ми, не четях само него. Имаше ги и „Властелинът на Пръстените“, „Ханибал“, „Стоманените Пещери“, „Зовът на Ктхулу“, „Дядо Прас“, биографията на Винсънт Ван Гог и много други. Четях от всичко по малко, за обща култура. „Хобит“ не остана назад. Това, след Шерлок Холмс, бе любимата ми книга. Някак странно, но както си мислех, че приличам на Мориарти, мислех и че приличам на Гандалф, от някои страни. Дори не знаех от кои, просто така го чувствах. Нямах сравнение за Августин този път, ако не броим нещата, които присъстваха във филма.
 За разлика от повечето хора, аз четях заради любовта си към литературата (единствената любов, която изпитвах към нещо или някой), не защото обичах да чета. За мен това бе част от ежедневния живот, нищо специално. 
 След думите и се разсмях доста силно. Така силно не се бях смяла от месеци. Накрая намерих сили да спра.
-В интерес на истината, точно там отивам. Приключих „Етюд в Червено“ и искам да прочета „Празната Къща“. Заради това - доближих се до нея - бих те помолила, обърни се на другата страна, пречиш ми да мисля. Пък и е най-добре за здравето ти да си гледаш в краката. Лицето ти и без това е вече загубена кауза.
 Усмивката още красеше лицето ми. Иронична и саркастична, сякаш току-що съм получила най-големия подарък под елхата. След последните ми думи, все едно хвърлих ръкавицата, очаквайки Августин да я повдигне. Ръката ми бе на пръчката, очаквайки всеки момент тя да извади нейната. Щеше да е добре София да започне, за да имам добро оправдание. Веднъж при мъгълите се сбих. Десет минути след това се оказах при училищния психолог, обяснявайки защо 'тормозя' детето, като дори не бе моя идеята за боя. Разбира се... лицето му беше в синини, но той ми каза, че бягам като момиче. Не се обижах. Обиждаше ме, че той го имаше за обида. Вкъщи не ми се размина по-лесно, три дни стоях гладна, затворена в стаята си. Е, сега нямаше да стане така. Най-много да ме изключат, но както споменах по-рано, не уважавам дуелите. Просто са нужни, за да се предпазвам от смъртножадни. Както всеки друг, знаех и непростимите проклятия. Бих ги използвала, ако ми дотрябват. Не правех нищо без причина. Винаги имаше такава, дори да бе скука. Най-често беше скука. Почти като в момента. По-скоро бе интерес, как би постъпила тя? Щеше ли да действа импулсивно или да послуша разума си? Никога не ми омръзваше тази игра. Все едно „Тука има, тука няма“, но по-нов вариант.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Sophia A.
Рейвънклоу
Рейвънклоу
avatar

Профил
ПисанеЗаглавие: Re: Малко преди голямата зала...   Съб Сеп 13, 2014 6:51 pm

Вглеждайки се в русокосото момиче, човек не би намерил нищо зло в характера й. Самочувствие, надменност и малка доза желание да унижава хората. Нищо неприсъщо за един слидеринец. Но зад тези груби слоеве, човек би предположил, че се крие добро момиче, което просто има нужда от малко разбиране, съпричастност. Всъщност всеки един имаше нужда от това особено след като не го е получил навреме и у дома. Но тъй като това се смяташе за проявление на слабост, хората предпочитаха да си изграждат образи на лоши момчета и момичета, до които никой не би припарил пък какво остава да заговори. Наистина жалка картинка. Но всеки преодоляваше проблемите си по свой собствен начин. Джесамин не бе изключение.
София не намираше особен смисъл в дуелите. Начин да изпъкнеш физически, ала не и умствено. Имаше далеч по-добри начини да покажеш способностите си. Светлокосата девойка предпочиташе интелектуалните разрешения на въпроси. Тези, които ще те накарат да размърдаш сивото вещество, което иначе стои само за красота в главата ти. От една страна бе дипломат, но от друга я сърбяха ръцете в желанието си да грабне пръчицата си и да я използва. Но както вече споменах не бе точният момент. А и щеше да е много по-забавно да подразни събеседницата си преди да размаха оръжие. Все пак си служеше добре с иронията и сарказма.
С леко движение тя се изправи лице в лице с досадното същество, намиращо се в близост до нея. Нима наистина си мислеше, че с глуповатите си коментари ще я изкара извън нерви? Не. Определено щеше да й трябва много повече, за да го постигне, имайки предвид, че Августин не бе импулсивен човек. Не бе в неин стил да дава начало на по-сериозни кавги и съревнования, но не се и страхуваше да го стори, ако се наложи. Последствията не бяха от особено значение. Изискваше се единствено желание от страна на пъстрооката.
- Ти можеш да мислиш? Никой не би предположил. - отвърна девойката с леко повдигнати вежди и престорена усмивка на лице.
- Интересно, Джесамин, глупостта от някое от мъгълските училища, които си посещавала, ли научи или ти е вроден талант? - девойката небрежно наклони глава сякаш й задава един съвсем обикновен въпрос. - Знаеш ли, не ми отговаряй. Отговора е прекалено ясен. - додаде ученичката преди да обърне гръб на Лъвлейс и да поеме няколко крачки напред, в същата посока, в която до преди минута крачеше.
Щом на русокоската й се играеше, то нека играта започне. Можеше да продължат вечно, макар че София се съмняваше. Добре осъзнаваше, че тази малка закачка ще прерасне във война след броени секунди. Августин не смяташе да отстъпва фронта. Просто й трябваше едно съвсем малка побутване, както се казва, и забавата щеше да започне. До колко забавно щеше да е за двете момичета не се знаеше, но поне щяха да запалят интерес в съучениците си, които напираха да излязат от залата.


Her heart is made of ice and her soul of pure fire

Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Джесамин Лъвлейс
Слидерин
Слидерин
avatar

Профил
ПисанеЗаглавие: Re: Малко преди голямата зала...   Нед Сеп 14, 2014 12:26 am

Вече и желанието ми да прочета „Празната Къща“ изчезна. По-скоро исках да взема нещо от забранената секция и да си поиграя малко с едно или две заклинания. А може и десет, кой знае? Нямаше да ми е за пръв път, но щеше да ми е за пръв път да го правя в стаята.
 Разкикотих се след изказването на Августин. Да, това би ме обидило, зависи кой го казва.
-Сериозно ли, София? Малко съм разочарована, очаквах по-голяма обида. Дори не ми каза защо съм толкова невежа като след първия ни разговор вече знаех всичко за теб. Понякога си точно като баща си.
 Не и казах дали го познавах със сигурност, оставих това за по-късно. Тя самата не знаеше нищо за него, а и е по-добре да има някоя мистерия.
 Не отричам, характерът ми беше уникален, но не защото се преструвах, че нямам слаба страна. Аз наистина нямах слаба страна. Постарах се да я унищожа. Не изпитвах определени емоции, поне не достатъчно силно, за да ме контролират, освен гневът. Нямах любима вещ, не можех да се привързвам към нищо и никой. Е, имаше един човек. Може би само към него се бях привързала. Познавах го от както се изнесох и май бе единствения, към който изпитвах нещо друго освен омраза или безразличие. Но, той си тръгна, всички така правят. Това е история за някой друг път.
 Ръката ми остана върху пръчката. Винаги мислех преди да действам. Сякаш двете с Августин играехме на нервички... май така се казваше играта. Тоест: Коя ще издържи най-много на обидите на другата? Ако продължавахме така, накрая можеше да ми писне и да и хвърля някое малко проклятие, Експелиармус примерно. Умеех да ги прилагам безмълвно. Все пак седем години в Хогуортс не те учат на глупости. Не бях толкова сигурна за Августин, нали бе пети курс. Спокойно можех да измъкна леко пръчката си и да я приспя за по-малко от две секунди, но нямаше. Както казах, имам дълбоко неуважение към дуелите. Защо да съсипеш човека физически като можеш да го направиш и психически? Има и моменти когато ти се струва, че няма кой, или какво, да го събори, но това е илюзия. Всеки човек има страхове, дори и аз. Силата е когато държиш нечии страх в ръка и им го покажеш. Идва и момент когато той, или тя, се осъзнава. Може приятел да подсети, но тогава трябва да имаш друга идея. Да се погрижиш, помоща му да не действа, за да може напълно и основателно отново да започне се страхува от теб.
 Изведнъж ми хрумна нещо. Какво прави една книга добра? Не, свързано е с темата. До някъде зависи какви книги харесваш, но героите ли са или ситуациите? Ако някой, в момента примерно, описваше нашата, бих казала, че са героите. Като две страни на една и съща монета. Как бих искала някой да го напише... но няма значение. Идва един момент в книгата, когато ситуацията става по-интересна и от героите. Точно този момент очаквах. В същото време не знаех какво очаквам. Дуел? Още приказки? Не... някак исках нещо по-интересно.
 И точно тогава осъзнах, че единственият ми по-голям враг от София, е скуката. Тя можеше да ме накара да правя разни неща, неща интересни за мен, но пагубни за другите.
Върнете се в началото Go down
Вижте профила на потребителя
Sponsored content



Профил
ПисанеЗаглавие: Re: Малко преди голямата зала...   

Върнете се в началото Go down
 

Малко преди голямата зала...

Предишната тема Следващата тема Върнете се в началото 
Страница 1 от 1

Permissions in this forum:Не Можете да отговаряте на темите
Hogwarts School of Witchcraft and Wizard :: Хогуортс и неговите околности :: Училището-