Latest topics | » Мегара и Посейдон, Перла в Океан от чувства. [РП на тема Боговете на Олимп]Съб Авг 13, 2016 2:22 pm by Екатерина Дейвидс-Муур» Разпределение (РП)Вто Апр 05, 2016 9:16 am by Джон Картър » Разпределителен тестПет Апр 01, 2016 7:07 pm by Джон Картър » Заети ликовеЧет Мар 17, 2016 3:10 pm by Вивиaнa Гровънър» Before 1 week Сря Яну 20, 2016 11:15 am by Рок Хауърд» Търся си семейство,приятели,врагове,etc...Пон Яну 18, 2016 12:03 am by Рок Хауърд» Спам на воля :)Пон Дек 28, 2015 10:20 am by Афродита Найт» №007Сря Ное 11, 2015 10:50 am by Liam Shadow » Liam ShadowСря Ное 11, 2015 10:30 am by Liam Shadow |
Точки на домовете |
- 320
- 1340
- 1280
- 780
|
Кой е онлайн? | Общо онлайн са 8 потребители: 0 Регистрирани, 0 Скрити и 8 Гости :: 1 Bot Нула Най-много потребители онлайн: 71, на Сря Яну 01, 2014 8:05 pm |
Статистика | Имаме 423 регистрирани потребители Най-новият потребител е Sandwich
Нашите потребители са написали 22572 мнения in 1538 subjects
|
| | След близо година и половина в Забранената гора | |
| Автор | Съобщение |
---|
Елизабет МарсГрифиндор
Брой мнения : 66 Точки : 76 Reputation : 4 Join date : 25.08.2014 Age : 27 Местожителство : София | Заглавие: След близо година и половина в Забранената гора Пет Авг 29, 2014 8:05 pm | |
| Беше късният следобед на един от редките приветливи януарски дни. Слънцето бавно се скриваше зад близките дървета, снегът се сипеше от небето на парцали, карайки всичко да блести. Невероятната белота бе заслепяваща. Когато човек се разхождаше можеше да усети естественото придихание на природата, нейният наситен аромат и всеобхващащ взор. Можеше почти да си представи, че тя е седнала на замръзналия дънер и му се усмихва или че се крие в капките скреж, красящи клоните на дърветата. Тук бе мястото за философските въпроси като "Кой съм аз?" и "Какъв е смисълът на живота?", но в здрача на днешния ден само аз се разхождах из смълчаната гора. С всяка следваща крачка ръцете ми изтръпваха все повече, докато ботушите ми се опитваха да съберат в себе си поне един литър вода. Мушнах ръцете си в джобовете на дългото червено палто с черни копчета и моментално се почувствах по-добре. То стигаше до земята и имаше 6 копчета, разположени успоредно от двете страни. Огромната му качулка малко наподобяваше идеята за Снежанка, но това донякъде ми харесваше. Пристъпих напред, потрепервайки отново. Боже, колко ми липсваше това място. Преди няколко месеца бях завършила, но чак сега идвах, за да се разходя тук. Толкова ми липсваше. Свивайки се в палтото си продължих да вървя напред докато не стигнах до една малка поляна. Настаних се на един паднал дънел, оглеждайки се. Имах странното чувство, че тук има още някого. Огледах се, но не видях никого. "Бет, не бъди параноичка. Вече и животните ли подозираш?"- скастрих се мислено и изпънах краката си напред. Пръчката ми бе отстрани в ботуша по простата причина, че в джоба ми не се побираше, а и ми бе по-удобно да я извадя бързо от там. Постепенно се самовглъбявах, затваряйки се зад сигурните стени на Хогуортс. Докато учех там всичко бе толкова ясно и подредено. Въпреки безсънните нощи, неприятностите, които си навличах и дори животозастрашаващите преживявания, животът ми бе от ясен, по-ясен. Сякаш всичко бе предначертано... Спомените започнаха бавно да се завръщат и отминалите събития започнаха да вървят пред очите ми като на лента... Едно от тях бе първата ми издънка с пръчката. Упражнявахме магията " Уингардиум левиоса" и аз успях да вдигна учителката във въздуха, вместо моливът, в който би трябвало да се целя. Беше неописуем ужас за мен в този момент. За щастие успях да я сваля обратно на земята почти на момента, за нещастие- приземяването бе болезнено за нея. Е, затова пък бях наказана цяла седмица да стоя по два часа след часовете и да върша извънредна "спомагателна" дейност. На мен винаги ми се виждаше ужасно скучно, но си го изтърпявах стоически. Друг спомен пък бе първият ми полет с метлата. Успях така да се изстрелям във въздуха, че се наложи да идват, за да ми помогнат да сляза отново на земята. Сигурно дори вкъщи са ме чули как пищя. А колко пъти се бях удряла в лицето докато се опитвах да вдигна метлата от земята... Но въпреки всички тези издънки преживяванията бяха хубави, а спомените учудващо уютни и топли. На устните ми се изписа лека усмивка докато погледът ми продължаваше да се рее из далечината. Моментите, в които успявах да се откъсна от реалността и да се върна в моята предишна утопия бяха моето спасение. Това бе единственото време, когато болката от загубата отшумяваше. В съзнанието ми веднага изплува тъжната картина на самотния майчин гроб и студената каменна плоча, на която бе издълбано името й. Стиснах устни, преглъщайки емоциите. Ала много скоро тишината бе нарушена, когато чух познат шум някъде зад себе си. Обърнах се и в първата секунда не разпознах човека, но само след миг вече виждах някой, който никога повече не исках да виждам... |
| | | Том БръклиЧерен магьосник
Брой мнения : 160 Точки : 192 Reputation : 20 Join date : 30.06.2014 Age : 28 | Заглавие: Re: След близо година и половина в Забранената гора Нед Авг 31, 2014 9:59 pm | |
| Томас крачеше бавно из гората. Знаеше, че момичето е тук. Знаеше... Също както знаеше и за жалката ѝ майчица, опитваща се да предпази онези хора в Министерството. Глупава, необмислена саможертва. Но пък тя си бе виновна. Никой не заставаше на пътя на Томас Бръкли. Никой, дори самият Мерлин не би могъл да го спре. Видя я. Седеше на малкия дънер по средата на полянката. Оглеждаше се като малко мишле, готово да побегне в първия признак на опасност. Но това нямаше да я спаси. Нямаше да я спаси от спомените, които Том носеше със себе си. Физическата болка бе удоволствие за него, да. Но по-голямо удоволствие получаваше когато виждаше как хората се сриват под силата на емоцията и психиката. Не случайно бе добър оратор. А тази вечер бе тук просто да се позабавлява. Спря на място зад едно дърво, гледайки в момичето. Дългото ѝ палто се спускаше надолу, плътно закопчано. Червената ѝ коса бе скрита под качулката, а от устата ѝ излизаше с пара горещият ѝ дъх. Внезапно тя се обърна и очите ѝ се впериха директно в мъжа. Бръкли се усмихна. -Добър ден, Елизабет. - поздрави най-учтиво Томас. Беше с ръце в джобовете. Дръпна се от дървото и леко закрачи към момичето. Подсвиркваше си, сякаш за да покаже доброто си настроение. -Прекрасен ден, нали? Защо си сама?Преди малко видях група дечица да игрят навън в снега, гонени от майка си... Той замълча за секунда, след което леко се изсмя и продължи с видимо престорен глас. -Но... ох, забравих... твоята майчица е мъртва... Каква загуба, наистина... Бръкли наведе престорено глава, придавайки си тъжно изражение, и продължи да крачи около момичето. -Горката женица, тц тц... Няма да прекара времето с дъщеря си, няма да види зет или внуци... Но пък животът е несправедлив, нали? Не може всички да имаме всичко... Виждаше как лицето на червенокоската срещу него се мени, изпълнено с ярост. Това му доставяше удоволствие. Щом тя бе ядосана, значи той се бе справил добре. -Хайде, Елизабет, не бъди толкова унила... защо не попеем песен? И без да почака, той започна да си подсвирква някаква мелодия, като от време на време припяваше по някой стих за майката жабка, която хранила своите попови лъжички с мухички и ги учила как да оцеляват. -... и те били едно задружно и щастливо семейство докато свят светувал... - завърши Бръкли и плесна с ръце. -Е, какво ще кажеш? Нали беше добра? |
| | | Елизабет МарсГрифиндор
Брой мнения : 66 Точки : 76 Reputation : 4 Join date : 25.08.2014 Age : 27 Местожителство : София | Заглавие: Re: След близо година и половина в Забранената гора Нед Авг 31, 2014 11:18 pm | |
| Този човек...толкова спомени. Връхлетя ме вълна от отминали събития, помитащи и малкото самоконтрол, който ми бе останал. В мислите си аз отново се връщах към онази стая, ранените, те...молеха за помощ. Издишах шумно, изкарвайки и последните остатъци от кислород. - Елизабет! Махни се от там!- това бяха последните думи на майка ми. Срещнах погледа й в този момент- беше уплашена, но и решена да помогне на другите. Винаги беше себеотрицателна, но сега...рискуваше собствения си живот, за да помогне на хора, които дори не й бяха приятни. Всеки ден тя ходеше на работа и се прибираше с посърнало изражение и изопнати нерви. Всеки ден някой изискваше нещо от нея, което бе абсолютно невъзможно да се направи. И сега, в този критичен момент, тя бе там, за да им помогне. Една от стените се бе срутила, образувайки барикада на изхода, затова и всички излизаха кой както може и откъдето намери. Паниката бе взела връх и обезумелите погледи на хората бяха като от хорър филм. Някои едва се движеха, други просто се бяха вцепенили от страх. Но повечето бяха способни на всичко, за да успеят да изпълзят навън. Опитвах се да си проправя път навътре, но отново и отново бях изблъсквана. Имаше адски много прах и в навалицата човек не можеше да диша. Кашлях, борейки се за всяко вдишване, за всяка глътка въздух. Подпрях се на една стена, докато пред очите ми танцуваха звездички. - О, горката Ели. Не можеш да дишаш ли?- извъртях леко глава, поглеждайки в посоката, от която идваше гласът. Беше мъж с черни очи и светла коса, който се усмихваше налудничаво докато ме гледаше. Насред хаосът той бе като вековен дъб, пуснал корените си дълбоко, дълбоко в земята- символ на стоицизъм и завидно спокойствие. Начин, по който говореше и походката му веднага го оприличаваха на змия, която се вие около краката на безпомощен човек. Свих се конвулсивно назад, присвивайки очи. - Кой си ти? Къде...- още не бях довършила мисълта си, когато погледът ми попадна върху майка ми. Тя продължаваше да се опитва да свести един изпаднал в безсъзнание човек, но вече сякаш не забелязваше присъствието ми. Изправих се, правейки няколко крачки към нея, когато с едно движение на пръчката непознатият ме върна в изходна позиция. Отново бях притисната до стената, неспособна да помръдна и на сантиметър. - Аз съм най-лошият ти кошмар...Елизабет.- изговаряше думите бавно и отчетливо, така че нито една сричка да не бъде пропусната. Гласът му бе дълбок, но имаше и наситени сладникави отенъци, каращи те да усещаш горчив вкус в устата си. – Мамчето си пъха носа където не й е работа и май е време да се разплати.- той се засмя самодоволно и впери поглед в нея. Тя дори не гледаше към нас, беше заета да се грижи за всичко останало...освен за себе си. Не можех да осъзная какво се случва, всичко бе като на забавен кадър. Той изкрещя забраненото заклинание и от върха на пръчката му излезе зелена мълния, която секунда по-късно повали майка ми на земята абсолютно безжизнена... Нямах спомени какво се е случило по-нататък. Всичко бе бяло петно в паметта ми, не можех да преживея станалото. Може би това бе защитна реакция срещу болката, а може би просто шокът бе изтрил спомените. Каквото и да бе, сега раната се разтваряше все повече и повече докато този черен магьосник продължаваше да говори. Започвах да изпитвам не просто гняв, а ярост към него. Исках...да го убия. Да го унищожа. Мразех го толкова много. С всяка клетка на тялото си в момента го унищожавах. Несъзнателно забивах нокти все по-силно в меката кожата на дланите си, правейки там малки ранички. Гледах го докато говори със стисната челюст, неспособна да помръдна. Отново бе успял да ме накара да замръзна, но този път го правеше без да използва магия за целта. Успях да се отърся от неподвижното си състояние чак след няколко секунди, когато той вече бе успял не просто да сипе сол в раната, а да дойде с багер, за да копае в нея. Почти скочих от дънера, вадейки пръчката си. Насочих я срещу него с мълниеносно движение, изливайки насъбралите се чувства. - Как смееш да я споменаваш дори, ти чудовище!- ръцете ми леко потреперваха от цялата тази омраза. – Инкарцерус! – тялото му веднага бе приковано от въжета, давайки ми тази секунда радост. |
| | | | Заглавие: Re: След близо година и половина в Забранената гора | |
| |
| | | | След близо година и половина в Забранената гора | |
|
Similar topics | |
|
| Права за този форум: | Не Можете да отговаряте на темите
| |
| |
| |