- За книжен плъх си доста смела. - в гласа му сякаш се долавяше репликата "Не си играй с огъня.", загатната зад предизвикателното изражение. За първи път забелязвах тази негова страна, никога преди не го бях поглеждала два пъти, за да разбера, че може и да води и нормален разговор. Е...почти. Заяждането и сарказмът бяха неразделна част, но така винаги е по-интересно. Той беше...като капан. Примамва те със загадъчността си, след което стотици пъти те кара да съжалиш за любопитството си. Но двама можеха да играят тази игра.
- Хей, аз съм книжен плъх с пръчка. Трудно е да не си смел. - засмях се леко като междувременно вдигнах пръчката си, завъртайки я между пръстите си. Само след миг я свалих, правейки няколко крачки настрани. Моето нездраво мазохистично любопитство в момента се наслаждаваше на играта на "котка и мишка", макар вътрешно да имах сериозни опасения какъв ще е резултата при евентуален дуел. Налудничавата усмивка на Алекс май бе показателна кой ще вземе надмощие, но аз въпреки всичко бих дала всичко от себе си.
- А и не принадлежа на никого...- вдигнах рамене, оставайки абсолютно и константно спокойна. Мисля че дори ми беше забавно. -...кралю.- довърших изречението си след кратка пауза и направих реверанс. През цялото си изпълнение не отделях очите си от неговите, усмихвайки се криво.
Бях чувала какви ли не неща за него и сестра му и изобщо нямаше да се изненадам ако се окажат истина, но сега нямах намерение да се тормозя с въпроси, чиито отговори вероятно никога нямаше да узная. Какъв е смисъла да разсъждаваш върху нещо, когато верен отговор няма или всички отговори са верни. Но поне за славата му на "опасен" имаше солидни доказателства и безброй много свидетели. Ако сега тръгнех из училището да разпитвам кой е пострадал заради Алекс имаше много голяма вероятност дори някой учител да се включи в списъка.
- Така и не ми каза какво всъщност те води насам? Спокойствието, тишината...желанието да изядеш сърцето на някое невинно животинче докато то още тупти в ръцете ти?- вдигнах едната си вежда, усмихвайки се половинчато.
"Бет, ти малоумна ли си?! Какво още правиш там?"- разумът ми в момента вдигаше протест срещу всяка една моя реакция, но бе лесно да го игнорирам. Все пак го правех от години наред.